С чаша чай в ръка преглеждах информацията за ареста на Грайм и за последвалия съдебен процес. Телефонът иззвъня.
— Какво правиш? — попита Даян.
Погледнах часовника си. Шест и двайсет.
— Защо не си в ефир?
— В ефир съм. В момента текат рекламите. Ако се включиш на нашия канал, ще си оближа устните, специално за теб.
— Много смешно. Ще идваш ли?
— Искаш ли?
— Да.
— Как протече следобедът ти?
— Добре.
Пауза.
— Ще дойда веднага след предаването.
— Много добре. Имам един въпрос: миналата година не правихте ли едно ретроспективно предаване за Джон Уилям Грайм?
— Да, имаше нещо такова. Направи го Джон Донован по случай десетата годишнина от ареста му. Мисля, че събрахме доста членове на семействата на жертвите.
— Можеш ли да ми донесеш записа? Плюс всичко останало във връзка със случая.
— Защо се интересуваш от Грайм?
В слушалката прозвуча затихваща музика, последвана от гласа на режисьора.
— Ще ти обясня, като се видим.
Оставих слушалката и пуснах телевизора. След рекламите включиха студиото и на екрана изплува Даян в едър план. Темата й бяха белите китове, намерили нов дом в чикагския аквариум „Шед“. На лицето й липсваше усмивка, а стиснатите й устни не излъчваха дори капка похотливост. Всъщност изглеждаше доста разсеяна. Изключих телевизора и се върнах към серийния убиец.
В един брой на списание „Тайм“ от 1996 г. имаше снимки от местопрестъплението, включително разкопаването. Доколкото успях да преценя, Грайм беше хвърлял жертвите си по две една върху друга в три дълги изкопа. Стигал до тях през дъното на гардероба в спалнята си. Спускал ги с главата надолу с помощта на макара, като ги завързвал за краката. Не разполагал с много място, но се справял. Продължих да чета.
Грайм издебвал жертвите си по местата за разходка, обикновено нощем. Убивал ги, като ги удушавал или удавял, а преди това ги изнасилвал. С изключение на три от тях. Открили петнайсетгодишната Айлин Хейс на дъното на един от гробовете. Ноктите й били забити в трупа до нея. Според съдебния лекар момичето било погребано живо. Живяло само няколко минути, след като се върнало в съзнание.
Протегнах се, пристъпих към прозореца и се запитах колко дълго може да живее човек, озовал се в собствения си гроб. Оттатък уличното платно спря автобус на градския транспорт, който изсипа пътниците си под струите на внезапно рукналия дъжд. Спирката бързо се опразни, което ми позволи да зърна Даян. Тя отвори чадъра си и вдигна глава към прозореца ми. Минута по-късно на вратата се почука.
— Здравей, скъпи.
Тялото й с готовност се притисна в моето. След две много приятни секунди тя отстъпи крачка назад.
— Как я караш? — попита тя.
— Добре.
— Гладен ли си?
— Не съвсем — отвърнах. — Но ще хапнем нещо.
Отворих едно от чекмеджетата в кухнята и извадих купчина менюта на заведения, които доставят храна за вкъщи.
— Какво предпочиташ? — попитах.
— Все едно.
Обърната с гръб към мен, Даян прокара пръст по книгите, които запълваха етажерката в антрето. Между тях фигурираха пълните съчинения на Платон. Издърпах едно меню от купчината и набрах номера, изписан най-отдолу.
— Какво ще поръчаш? — попита тя.
— Нещо китайско.
— Мразя китайската храна.
Даян свали една книга от полицата и я разгърна. Аз затворих телефона и взех друго меню.
— Това на гръцки ли е? — попита тя.
— На старогръцки. Четвърти век преди Христа.
— Изглежда труден.
— Не и ако живееш в Гърция.
— Четвърти веки преди Христа? — обърна се с усмивка тя.
— Точно така. Искаш ли пица?
— Че кой не иска?
— Тези предлагат „пица от Източното крайбрежие“. Кръгла, с тънка кора.
— Страхотно. Имаш ли бира?
Махнах към хладилника и набрах номера. Даян донесе две зелени ледени бутилки. Седна на стола, на който беше седяла Ани, надигна бутилката и избърса устни.
— Как и защо?
— Какво?
Беше оставила Платон. В ръцете си държеше екземпляр на „Агамемнон“ от Есхил.