Замълчах за момент. Отново усетих студения дъжд, който се лееше от тъмното небе. Тежките капки барабаняха по покрива и се блъскаха в прозореца на спалнята ми. Бях сам и си мислех, че някой някъде със сигурност е адски ядосан. И се питах на кого.
— Седмица и половина дори не можехме да се приближим до блатото — продължих разказа си аз. — А когато най-сетне отидохме с Никол, водата беше дълбока и неподвижна. Брегът, на който се случи всичко, беше изчезнал. Ако онзи тип още беше там, той със сигурност лежеше под дебел пласт кал и вода. Не знаехме дали е оцелял. Всъщност не го видяхме никога повече.
— Значи не знаеш, така ли?
— Дали съм го убил? Винаги съм бил убеден, че съм го убил. И ще си остана на това мнение, докато не видя отново лицето му.
Замълчах за момент, после свих рамене и добавих:
— Някои хора могат да убиват, други — не. Още на ранна възраст открих, че аз принадлежа към първата категория. И това изобщо не ме тревожи.
— А Никол?
— Трудно е да се каже — поклатих глава аз. — Годините летяха. От време на време си говорехме за онази случка. Но по-често предпочитахме да не мислим за нея. Така беше по-лесно.
— Разбира се, че е по-лесно. А сега?
— Сега искам да си поговоря с Джон Грайм.
— Очакваш, че той има отговор за теб?
— Зависи от въпроса. В момента съм на мнение, че си струва да опитам.
Даян нежно подръпна ръцете ми и аз покорно се изправих. Последвах я в спалнята. Тя спусна щорите и изтласка живота ми навън, на повикване. Не правихме секс, а се любихме. Беше ни за пръв път. Когато свършихме, бях сигурен, че плача. Но после осъзнах, че сълзите са нейни.
43
Щатът Илинойс екзекутира своите убийци в една мрачна купчина тухли в покрайнините на Чикаго, наречена щатски затвор „Стейтвил“. Но отделението за осъдените на смърт се намира на шестстотин километра оттам, в друга мрачна купчина от тухли, наречена „Менард“. Взех самолета до Сейнт Луис, откъдето наех кола и се насочих обратно към границата на щата. Даян познаваше директора на затвора и му се беше обадила. Той нямаше нищо против идеята ми да посетя Грайм, но трябваше да има писменото му съгласие да се срещне с мен. От него научихме, че през последните пет години осъденият не е имал никакви контакти с външни посетители, освен с адвокатите си. Въпреки това аз надрасках няколко реда, запечатах ги в плик и ги изпратих в затвора. Една седмица по-късно ме уведомиха по телефона, че Грайм е дал съгласието си. И ето ме тук.
— Опразнете джобовете си на таблата — инструктира ме сух глас от високоговорителя на стената.
От плексигласовия процеп се появи бяла табла. Прехвърлих съдържанието на джобовете си върху нея и я плъзнах обратно. Призрачният глас се появи няколко минути по-късно.
— Минете в съседната стая за проверка.
Изщрака ключалка, вратата вляво от мен се отвори. Тази стая беше значително по-голяма. Посрещнаха ме трима надзиратели, настанени в отделни кабини. Две жени и един мъж, които ме гледаха намръщено. Едната от жените посочи вратата вдясно от мен.
— Влезте там, свалете си панталоните и чакайте.
Подчиних се и зачаках. Без да си свалям панталоните. След няколко минути в помещението се появи надзирател с бръсната глава с формата на куршум. С облекчение установих, че не носи гумени ръкавици.
— Беше ви наредено да си свалите панталоните — изръмжа той.
— А защо?
Куршумената глава се усмихна.
— Обикновено го правим, за да проверим дали хората се подчиняват — поясни надзирателят. — Тук е доста скучно. Позволете да опипам дрехите ви, след което можем да влезем.
Пет минути по-късно се озовах в малко помещение с табелка „посетител“ на ревера. Седнах и зачаках.
По принцип затворите са еднакви. Някой повече от останалите. Най-вече когато са стари. „Менард“ беше давал подслон на човешките страдания в продължение на стотина години. Притеснения, страх, воня на пот и урина, остри като бръснач шила, направени от пружини на легла. Празни кабини с душове и надзиратели, които не чуват писъците. Групови изнасилвания и чаршафи, умело оплетени като примки за поредното удобно самоубийство.
До слуха ми долетяха стъпки и приглушени гласове. Изщрака ключалка, после още една. Накрая стъпките спряха и вратата се отвори. Куршумената глава влезе пръв, следван от двама надзиратели с пушки помпи.
— Чуй какво ще ти кажа, Кели — обади се гологлавият. — Затворникът се намира в килия в дъното на коридора. Той е окован с белезници, на краката му има вериги. Ако желаеш, можем да му свалим белезниците.