— В килията ли ги рисуваш?
— Аха. По четирийсет-петдесет на година. Следващата ще е лятна.
— Същата сцена?
— Винаги в гората.
— А къде е Снежанка?
Грайм отново се усмихна. Но очите му останаха хладни и мрачни.
— Няма я. А сега ми кажи защо си тук.
Отмести рисунката и отпи глътка вода.
— Прочетох писмото ти. Твърдиш, че разполагаш с нова информация по случая. Няма как да не пробудиш интереса ми.
Кимнах.
— Е, как можеш да ми помогнеш?
— Не мисля, че си невинен, Джон.
Лицето на Грайм остана безизразно.
— Изобщо не ми пука какво мислиш, сър. Как можеш да ми помогнеш?
— Според мен си имал съучастник. Разкажи ми за него и може би ще успея да ти помогна.
Грайм отпи нова глътка вода и се облегна назад. Шкембето му опъна копчетата на ризата. Стандартна затворническа риза, синя на цвят.
— Знаеш ли, че работя за църквата тук, вътре? Чистя восъка от свещите. Питай свещеника.
Пауза.
— Имаш ли адвокат, Джон?
— Цяла армия.
— Поговори с тях. Съучастникът променя цялото дело. Променя веществените доказателства и може да доведе до нов процес. От твоя гледна точка може да е само за добро.
— Какво те кара да мислиш, че не съм им видял сметката сам?
— Вече ти обясних. Разкажи ми всичко, за да се опитам да ти помогна.
— Няма да стане, пич. Ти ще ми разкажеш какво си надушил. Ако не, пръждосвай се от моя затвор!
Приведох се напред, но Грайм не помръдна.
— Аз съм твоят шанс, Джон. И мога да докажа, че си имал съучастник, колкото и невероятно да ти се струва. А сега ми разкажи за него.
— Защо трябва да го правя?
— А защо не?
— Може би, за да остана жив.
— Искаш ли да ти покажа календара, на който е отбелязана датата на твоята екзекуция? Доколкото си спомням, беше някъде през декември. Радвай се.
— Ти май не схващаш, а?
— Обясни ми — рекох.
— Става дума за нещо по-важно от убийствата. Много по-важно.
Грайм примигна и ме погледна като гимназист, на когото предстои да прави дисекция на жаба. В очите му имаше весели пламъчета, но преобладаваше любопитството.
— Знаеш ли колко хора умират всеки ден? — попита той.
— Не знам.
— Сто и петдесет хиляди. Десет хиляди откакто си седнал на този стол. Провери го.
— Не те разбирам, Джон.
— Не ме разбираш, естествено. Никой не ме разбира. И точно там е работата. Знаеш ли, че на всеки жив човек на тази земя се падат милиарди мъртъвци? Милиарди! Какво им е специалното на онези петнайсет?
Грайм отвори с крак дебелата папка на пода. Появи се голяма снимка на една от жертвите му — момиче на име Дона Трейси. Не бе на повече от седемнайсет, с дълга коса и лоша кожа. Снимката беше моментална.
— Част от стадото, нищо повече — изръмжа той. — Милиони като нея щъкат наоколо, дъвчат хамбургери, слушат музика и се ровят из идиотските чатове. Такъв е животът, сър. Излизат от дома си, пийват някоя и друга топла бира, а след това се търкалят с някой автомобилен механик на задната седалка на колата му. С чувството, че те са изобретили секса.
Кракът му ловко затвори папката.
— Забременяват на колко? На петнайсет, най-много на шестнайсет. За какво? За продължаване на рода? Нищо подобно. Просто поредното посредствено поколение изплюва посредствените си деца. Единственото, което им остава, е да влачат крака към гроба. А онези петнайсет просто стигнаха там малко по-рано.
— И на никой не му пука за тях, нали, Джон?
Грайм изви врат и огледа присъстващите в килията. Никой не помръдваше. Всички слушаха. На убиеца явно му хареса. Аз нямах нищо против. Докато продължава да говори, аз съм в играта.
— Изглеждаш умен човек — рече Грайм. — Нека ти задам един въпрос: помниш ли името на прадядо си? Или на прабаба си? Ами ако се върнем още едно поколение назад? Помниш ли как се е казвал прапрадядо ти? Говорим за период от стотина години, но повечето хора дори нямат представа за своите прародители. За собствената си плът и кръв. За свещената плът и кръв. Заровят ли те, край с теб. След петдесет години никой няма да си спомня, че си съществувал.