— Къде си?
— И на мен ми е приятно да те чуя — рекох. — В офиса съм и правя неуспешни опити да открия нещо в Гугъл.
— Кога се прибра от „Менард“?
— Преди два часа.
— Оставих ти съобщение.
Погледнах към мигащата лампичка на телефонния секретар. Не ми беше за пръв път.
— Знам.
— Трябва да отговаряш на съобщенията си, Майкъл.
— Знам.
— Очаквам да ми разкажеш как премина срещата ти с Грайм. И ако обичаш, не ми казвай, че знаеш!
— Добре.
— Е, как мина?
— Всъщност не знам — отвърнах. — Това се опитвам да изясня в момента. Имам нужда от достъп до архивите на „Сън Таймс“. Твоите хора могат да го направят, нали?
— Колко назад?
Погледнах бележката на Грайм.
— Септември 1998-а.
— Коя дата?
— Нека потърсят септември, докато дойда.
— Няма нужда да идваш. Мога да вляза в архивите през твоя компютър. Очакваш ли нещо важно?
— Още не знам.
— Тръгвам веднага. След половин час съм при теб. Той изнерви ли те?
— Грайм ли?
— Че кой друг?
— Ще те чакам след половин час.
Едва бях приключил разговора с Даян, когато се обади Родригес.
— Получихме анализите от чаршафите на Мириам Хоуп — обяви той.
— И?
— Мъжът, който е плакал на леглото на Мириам преди три седмици, е същият, който е помогнал на Грайм през деветдесет и пета и е изнасилил Илейн Ремингтън през деветдесет и седма.
— Същият значи.
— Аха. По мое мнение негова работа са и отвличанията на дванайсетгодишни момиченца, върху които оставя спермата на Грайм. Ей така, за кеф. Какво каза по въпроса самият Джон?
Предадох му накратко разговора, споменавайки и за бележката.
— Какво мислиш? — попита Родригес.
— Все още не знам. Очаквам Даян Линдзи, която ще ми помогне да вляза в архивите.
— Тя може ли да си държи езика зад зъбите поне за известно време?
— Да.
Не му стана приятно, но се въздържа.
— Добре. Ако ни помогне да идентифицираме престъпника, ще й дадем изключителните права. Това ще бъде най-голямата бомба в живота на всички ни.
— Прав си — рекох.
— Дръж ме в течение, Кели. И помни — само ти, аз и Линдзи. Докато не открием престъпника.
Оставих слушалката и погледнах към пакета в ъгъла на бюрото, който стоеше отделно от купчината едноседмична поща. Послание от пустинята, което най-вероятно не означаваше нищо. Но чакаше да бъде отворено.
45
Пакетът на „ФедЕкс“ от Финикс беше престоял три дни. Ренълдс бе изпълнил обещанието си да ми изпрати цялата документация по разследването на убийството на Глийсън, придружена от бележка, на която пишеше: „Къде, по дяволите, е моето досие!?“ Без да ме е виждал, той ме познаваше много добре. Опаковах един екземпляр от уличното досие на Ремингтън и го изпратих във Финикс. След което разгърнах следственото дело за убийството на Глийсън.
Най-отгоре лежаха снимките от аутопсията. Каръл Глийсън ме гледаше учудено от масата за аутопсии. В гръдната й кост се виждаше малка кръгла дупка. В смъртта си тя много приличаше на Джон Гибънс и това ме разтревожи. Звънецът на входната врата се обади точно когато се канех да потъна в заключенията на патолога. Пет минути по-късно Даян се беше разположила пред моя „Мак“, готова да души като хрътка.
— Давай датата — заповяда тя, обърна се да ме погледне и протегна ръка. Подадох й драсканиците на Грайм.
— Казах му, че знам за съучастника, той ми препоръча да се поразходя. После, малко преди да напусна затвора, ми изпрати тази бележка.
— Как така ти я изпрати?
— От килията. Вече го бяха прибрали. Донесе я един надзирател.
Даян разгъна бележката на бюрото и се наведе над нея.
— Колкото и да се взираш, няма да откриеш нищо повече от онова, което е написано — промърморих аз.
Тя продължаваше да изследва късчето хартия.
— Значи ти го даде, след като се бе прибрал в килията си?