— Точно така.
— Което означава, че е имал време да размисли върху думите ти, а после е решил да се включи в играта.
— Възможно е — кимнах. — Или е бил заинтригуван още от самото начало, но е трябвало да се върне в килията за информацията. Разбира се, има и друга вероятност — той е само един луд, осъден на смърт, на когото му е скучно и решава да си прави майтап с мен.
Даян набра датата 9 септември 1998 г. и вдигна очи към екрана.
— Възможно е — кимна тя. — Нека видим какво има тук.
Първата статия беше посветена на рекордните шейсет и две точки на Марк Макгуайър срещу „Къбс“. На снимката Макгуайър и Сами Соуса се бяха вкопчили в мечешка прегръдка. И двамата изглеждаха огромни, и двамата изглеждаха щастливи. Състояние, което нямаше да трае дълго.
— Каква огромна разлика за осем години — поклатих глава аз.
Даян затвори файла и продължи нататък без коментар. Стигнахме до изрезките. Политическа буря за кмета Уилсън. Проблеми с нивото на шума на летище „О’Хеър“. Остроумен коментар на Роджър Ебърт за филма „Ах, тази Мери“.
— Може би Грайм иска да потърсим клюки за живота на Камерън Диас — предположих аз.
— Млъквай, Кели. Какво пропускаме?
Даян кликна върху следващия материал — колонка с дребен шрифт на двайсет и трета страница.
— Задръж — вдигнах ръка аз. — Това ми изглежда интересно.
Заглавието гласеше:
Под него следваше новината, че полицията получила сигнал за младо момиче, държано ден и половина в мазе в Чикаго. Собственикът на къщата се казвал Даниъл Полард, който бил арестуван и чакал да му бъде повдигнато обвинение.
— Това ли е? — погледна ме Даян.
— Грайм е нападал млади жени, които е погребвал в мазето си. Къде е било открито това момиче?
— На „Уест Уорнър“ 5215. Някъде в Нортуест Сайд.
— Намери го на картата.
Даян вече го правеше. На екрана се появи подробна улична карта на Чикаго. „Уорнър“ се оказа задънена улица, която опираше в Портидж Парк, простиращ се на площ от повече от сто декара.
— Само на километър от старата къща на Грайм — отбелязах аз.
Даян отвори капачето на мобилния си телефон и започна да набира.
— Задръж за малко. Това име ми прилича на… Джон, обажда се Даян. Да. Моля те да ме изслушаш. Разследвам някои неща, свързани с делото „Грайм“. Да, същото. Отпреди много години.
Ръцете й придърпаха лист хартия, изписаха името Джон Донован и го тикнаха под носа ми. Помислих си дали да не заредя кафеварката, но после реших, че нескафе също ще върши работа, и включих чайника. Даян продължаваше да говори.
— Както и да е. Попаднах на едно име — Даниъл Полард. Звучи ти познато ли? Наистина ли?
Вдигнала вежди, приятелката ми започна да си води записки. Водата завря и аз напълних две чаши.
— Имах чувството, че е свързан по някакъв начин — каза Даян. — Има ли го в съдебните протоколи?
Още записки, изписани със ситен почерк. Надникнах зад рамото й, опитвайки се да ги разчета, но тя стенографираше. Отказах се, сложих чашата пред нея и се отдръпнах с моята. Кракът й нервно почукваше по пода, а химикалката тичаше по хартията. Възбудата й беше видима. Направих разпечатка на снимката на прокурорския екип по делото „Грайм“, която ми беше изпратил Родригес. Извадих лупата и се наведох над нея. Пет минути по-късно Даян приключи разговора. Аз все още се взирах във фотографията.
— Добре, Джон, благодаря ти. Не, за момента е само допълнителна информация, която много ми помага. Ще ти съобщя, ако реша да предприема нещо. Още веднъж ти благодаря, Джон.
Капачето на телефона се върна на мястото си, а Даян се приведе към мен.
— Много съм добра, да знаеш!
— Е, след като сама го казваш…
— Даниъл Полард. Веднага почувствах, че името ми е познато.
— Откъде?
— Имаше го в едно списание. В материал по случая „Грайм“.
Сега аз се приведох напред.
— Нали помниш, че малко преди началото на процеса Грайм пледира за невменяемост?
— Помня — кимнах аз. — Но това не му помогна особено.
— Точно така. Промени обаче хода на процеса. Наблегна се на психическото му състояние, а фактите за събитията в къщата останаха на по-заден план. Но аз си мисля за някои факти, изнесени още в досъдебното производство.
— И в тях се споменава Полард?