— Хей.
Несигурността й продължи само секунда. После Илейн Ремингтън смачка фаса с токчето си и тръгна към мен.
— Охо, моят частен детектив! Ти какво, да не би да следиш клиентите си?
— Интересувам се от теб, Илейн.
Тя се засмя и опря длан в бузата си. Едно преднамерено фалшиво движение. Не успях да определя дали е нервна, или е само друсана.
— Поласкана съм.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Какво правят жените в тази част на града, когато са на улицата в четири сутринта?
— Работиш ли?
Фалшивата маска се смени с похотливо изражение.
— Някои му викат работа, мистър Кели. Но за мен то е терапия.
Опря ръце на вратата на колата и се наведе напред. Главата й се приближи към мен, следвана от ароматите. Моите ръце останаха на волана, очите ми гледаха безизразно.
— Наистина ли? — попитах.
— Наистина. Между другото, тук на мое разположение е една цяла тъмна уличка, но си нямам компания.
Сега аз се наведох напред и я подуших. Миришеше хубаво. Не бях сигурен дали сведе клепачите си. Но в момента, в който устните ни се срещнаха, долових лека усмивка на триумф. Долната й устна се плъзна под моята в мига, в който посегнах към чантичката. Край на удоволствията. Вероятно навреме.
— Кели! Какво правиш, да те вземат мътните?
Отворих я. Вътре имаше пакет цигари, червило и няколко долара. Нямаше презервативи.
— Работиш, значи! Дрън-дрън.
Изсипах съдържанието й на седалката до себе си. Най-отдолу мътно проблесна тежък черен пистолет. Вероятно бе същият, който Илейн насочи в мен при първата ни среща.
— Върни ми чантичката!
— Качвай се в колата, Илейн.
Токчето й чука по асфалта в продължение на десетина секунди, после тя заобиколи колата и влезе.
— Голям инат си, Кели! Господи!
Илейн събра вещите си и ги напъха в чантичката, а после свали сенника и започна да се черви.
— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, търсиш тук?
— Почерпи ме едно питие и ще ти разкажа цялата дълга и тъжна история.
— Не, благодаря.
Тя въздъхна, сви рамене и навлажни устните си с език.
— Какво толкова да ти казвам, за бога? Наближавам трийсет, но още изглеждам добре. Затова се обличам като за парти и идвам тук. Правя го един-два пъти в месеца.
Облиза устните си още веднъж, вдигна сенника и намести нещо на гърдите си, за което подозирах, че е надуваем сутиен.
— Наричай го както искаш: бягство, роля, освежаване. От време на време го правя, и толкоз. Не като професионалистка. В смисъл че не се чукам като останалите проститутки.
Гледах право пред себе си и я оставих да говори.
— Какво толкова, Кели? Двайсет и пет долара за уста, десетачка за ръка. Тия неща се правят във всеки бар в града. Купуваш ми вечеря или просто даваш мангизите предварително. Каква е разликата?
— Има голяма разлика.
— Защо мислиш така?
— В този квартал устата може да принадлежи на тринайсетгодишен хлапак, а сериозният клиент като нищо се оказва тип, който е готов да ти пререже гърлото — поясних аз. — Но ти го знаеш много добре. Това ли търсиш? Искаш пак да го преживееш, а?
Не очаквах отговор и не го получих. Тя качи краката си на арматурното табло и се нацупи. Не за дълго.
— Много си сладък, като се ядосаш, Кели.
Не й обърнах внимание.
— Откри ли копелето, което ме нападна?
— Работя по въпроса.
Нямах желание да й казвам за ДНК съвпадението между блузата й и досието на Грайм. Нито пък за възможната връзка с Полард. Още не. Не знаех защо, но ми се струваше рано.
— Моят случай ли те е накарал да се мотаеш тук посред нощ? — попита тя.
— Чуй какво ще ти кажа, Илейн. Папката с веществените доказателства по твоя случай е била унищожена преди две години. Това, което ще открия, вероятно няма да има значение. Окръжната прокуратура дори няма да го погледне.