— Май не разбираш, а?
— Не разбирам почти нищо, което е свързано с теб, Илейн. Защо не ми разкажеш малко повече?
Тя се взря в мрака навън и вътре в себе си. Не мога да кажа какво точно виждаше. Болка. Съжаление. Неосъзнат гняв. Или всичко това заедно.
— В крайна сметка нищо не е ясно, нали? — промълви тя. — Искам да кажа, станалото — станало. Никой не може да го промени: нито прокурор, нито съд. Затова искам да знам. Някакво име или лице. Някой, когото да мразя. Толкова ли е лошо? Повечето хора със сигурност биха го нарекли безумие.
Не казах нищо. След известно време тя запали нова цигара, смъкна стъклото и издуха дима навън. Наруших мълчанието и се върнах към конкретните въпроси.
— Разполагаш ли с някакви документи по делото?
— Какви по-точно?
— Формуляр за постъпване в болницата, полицейски доклад или нещо друго.
— Нямам нищо такова. Когато се свестих, бях в болницата.
— Полицията не те ли разпита?
— Не.
— Не ти ли се стори странно?
— Когато ме пуснаха, бях полужива. Исках да се прибера у дома и нищо повече. У дома в Седан. Не ми пукаше за останалото.
— В онзи момент?
— Аха. Исках да се прибера у дома и да се скрия.
Илейн дръпна яко, хвърли фаса навън и вдигна стъклото.
— Предполагам, че по-късно си се променила — рекох.
— Вероятно. Тук завий наляво.
Завих. Десет минути по-късно спряхме пред един работещ до късно бар на „Дайвърси“, който се казваше „Бел Еър Лаундж“ — хитово заведение на Чикаго отпреди шейсет години. Тук бе идвал да поразпусне Хъмфри Богарт — да се напие или да свали някоя мадама. Днес зад пианото седеше разрошен мъж, който по цяла нощ свиреше парчета на Били Джоел. Около него се трупаха разведени мъже и жени, които изпълняваха съвета на песента да пуснат някой долар в чинийката на пианото, напиваха се и разсъждаваха за всички онези неща, които не бяха преживели и за които се преструваха, че съжаляват. После барът затваряше. Посетителите се пръскаха в нощта, понякога единично, понякога на двойки. Но и тези двойки се разделяха, в повечето случаи след бърз и груб сексуален контакт.
— Не е чак толкова зле — рече Илейн. — Познавам съдържателя. Можем да останем, докогато пожелаем. Какво ще кажеш?
Отново на високи обороти. Приличаше на оголена жица, потрепваща от възбуда, опасна.
— Не, благодаря — рекох.
— Какво ти става, Кели? Не ти ли харесва?
Плъзна се по седалката, доближи се до мен и вдигна глава.
— Или чукаш онази, червенокосата?
— Побъркала си се!
— Значи я чукаш! — засмя се тържествуващо тя.
Отдръпна се от мен и взе чантичката си.
— Хубаво, Кели. Беше ми много интересно. Благодаря за разговора. Пак ще се видим.
Илейн Ремингтън слезе от колата, прекоси пустото платно на Дайвърси авеню и хлътна във входа на заведението. Някакъв старец на бара я дари с похотлива усмивка, което може да се размине безнаказано само в пет часа сутринта в Чикаго. Тя се настани до него и си поръча питие. Старецът плъзна стола си по-наблизо, а аз включих двигателя и поех към дома. Там ме чакаше едно удобно и милостиво празно легло.
49
— И тъй, какво откри? — попита Даян.
Часът беше малко след десет сутринта. Един решително неподходящ час за разговор на тема Даниъл Полард.
— Пада си по гмуркането в контейнери за смет.
— Я повтори?
— Точно това правеше. Отначало предприе кратка опознавателна обиколка на Кал Сити, а после се насочи към контейнерите. Натовари цяла кола с боклуци.
Насреща се възцари тишина. Напълно разбираема тишина.
— А после? — обади се най-сетне тя.
— Върна се на пиацата за втори оглед на проститутките. Легна си малко преди разсъмване.
— Шантава работа.
— Аха. Искаш ли да чуеш нещо още по-шантаво? Една от жените, които зяпаше, се оказа моя клиентка.
— Имаш предвид клиентка на име Илейн Ремингтън?
— Натъкнах се на нея направо на тротоара. Твърди, че го правела от време на време за удоволствие. Облечена по съответния начин.
Нова пауза. По-продължителна този път. Много по-продължителна.
— Така ли ти каза? — попита Даян.
— Да. Днес мисля да се обадя на Рейчъл Суенсън и да поискам среща с някой от нейните сътрудници.