— Мислиш ли, че Илейн ще се съгласи?
— Мисля, че тя е опасна. Най-вече за самата себе си.
— Може би разкриването на нападателя ще й помогне.
— Не съм сигурен, но можем да опитаме.
— Как ще стане това?
— Чрез тайно вземане на ДНК проба.
— От Полард?
— Ще даде отговор на всичките ни въпроси. Ще звънна на Родригес да организира нещата. Искаш ли изключителни права?
— Знаеш, че искам.
— Родригес ще трябва да разреши. Отбий се при мен в офиса. Днес, в два следобед.
Затворих и се свързах с Родригес, който прие да дойде в същия час. После си направих кафе и разтворих уличното досие на Илейн. Придърпах бележника и започнах да си водя записки. До лакътя ми лежеше работното досие на Ренълдс за убийството на Каръл Глийсън. Разглеждах го в продължение на около час, съпоставяйки го с уличното. После вдигнах глава и се замислих. Няколко минути по-късно вдигнах слушалката.
— Мастърс.
— Обажда се Кели.
Отговори ми загрижена въздишка.
— Какво искаш?
— Радвам се да те чуя, колега. Трябва ми една услуга.
— Казвай.
— Помниш ли старото дело на Тони Салвучи?
— Разстреляното ченге? Сигурен съм, че е тук някъде.
— Искам да му хвърля едно око.
— Казах ти, че няма да стане.
— Защо?
— Защото не си ченге. Защото не знам какво си намислил. Защото в това дело няма нищо, което да ме интересува. Избери си една от тези причини, Кели.
Усетих, че разговорът е на път да приключи, и смених тактиката.
— Предлагам ти друг вариант: нося ти определена информация. Ти работиш с нея. Ако нещо изскочи, аз оставам в сянка, а ти обираш овациите.
— А ако не я харесам?
— Оттегляш се. И този разговор изобщо не се е състоял.
— За какво говорим?
— Дългосрочни цели. Евентуално издигане в кариерата.
Пауза. Усещах как ченгето ветеран пресмята рисковете. Не му харесваше, но аз бях сигурен, че ще захапе въдицата. Беше прекалено съблазнителна, за да се откаже.
— След половин час да си тук. Търсиш мен и не говориш с никого.
— Става.
— Чакам те.
Мастърс прекъсна разговора. Прегледах записките си за Глийсън и набрах номера във Финикс. Говорих с полицай Ренълдс в продължение на десетина минути, след което оставих слушалката и взех снимката на прокурорския екип по делото „Грайм“. Бях оградил с кръгче едно лице най-отзад. Доста избеляло от времето, но несъмнено познато. Оставих снимката на бюрото и тръгнах към Мастърс.
50
Даян се появи първа. Седнахме и зачакахме. Пет минути по-късно пристигна и Родригес. Не беше изненадан от присъствието на Даян, но лицето му помръкна.
— Нека установим правилата за провеждането на този разговор — решително обяви той. — Най-вече за ролята на медиите.
Не бях разговарял с Даян по въпроса, тъй като правилно прецених, че границите ще бъдат очертани от Родригес. Даян очевидно беше на същото мнение.
— Какво ви безпокои, господин полицай? — попита тя.
Родригес ме погледна, после насочи вниманието си към Даян.
— Преди да започнем, искам да подчертая, че всичко, за което си говорим тук, ще бъде неофициално. Съгласна ли сте?
Даян кимна. Родригес пристъпи към прозореца и изпусна една въздишка. Лека, но тъжна. Проговори с гръб към нас:
— Аз обичах Никол. Знаехте ли го?
Не бях сигурен към кого е отправен въпросът, за разлика от Даян.
— Да. Всъщност говоря за себе си.
— Обичам и професията си — добави Родригес. — Единственото нещо, с което искам да се занимавам.
Обърна се и седна. С наведена глава, почти докосвайки Даян.
— Вие сте убеден, че Даниъл Полард е убил Никол — прошепна тя. — Аз също. Но съвпадението на ДНК няма да е достатъчно за обвинението му, нали?
Аз се настаних на съседния стол и се включих в разговора.
— Ако неговото ДНК съвпадне с пробите по делото за изнасилване на Илейн, ще можем да го обвиним като съучастник на Грайм. И ще настъпи истински цирк. Много вероятно е и да го обвиним в някои по-скорошни престъпления. Но не и за убийството на Никол. Там ДНК липсва.
Даян не сваляше очи от Родригес.
— Което означава, че няма да има обвинение в убийство.
Родригес поклати глава.