— Най-вероятно.
— Което означава, че ако го открием, вие ще пожелаете да го ликвидирате.
Детективът вдигна глава. Бавно, но решително.
— В случай че ДНК анализът ни върне към Полард, аз лично ще го арестувам. Сам. Пък каквото стане.
Даян протегна ръка и докосна коляното му.
— Ще можеш ли да го преживееш?
Родригес кимна.
— Мисля, че така е справедливо — рече тя. — Ако събитията се развият по този начин, никой няма да се прави на умник. Най-малкото пък аз. И бездруго новината е достатъчно важна. Убит, защото е оказал съпротива при ареста. А сега да чуем как възнамеряваш да вземеш от него проба за ДНК.
51
— Дали този тип знае, че го следим? — попита Родригес.
Минаваше осем вечерта. Бяхме в моята кола и пътувахме на север по Уестърн авеню. Полард току-що бе напуснал „Капитан Немо“, където хапна телешки сандвич с пържени картофки и пи студен чай. След като се нахрани, той запали цигара и насочи вниманието си към трафика зад прозореца. После стана, прибра остатъка от сандвича и празната бутилка и ги хвърли на задната седалка на очукания зелен понтиак.
— Според мен го прави от предпазливост — рекох.
— Значи той е нашият човек.
Родригес ставаше все по-нетърпелив. Следяхме Полард вече четири дни — време, през което той правеше почти едно и също. Десетминутно пътуване до автомивката, в която работеше. Обяд в „Макдоналдс“, след който прибираше всички остатъци от храната. После довършваше смяната си и се прибираше у дома. Излизаше след осем, вечеряше някъде, проявявайки все същата предпазливост, а после обикаляше някой от кварталите с проститутки. Спираше, зяпаше, но не предприемаше нищо. Очаквах следващото му гмуркане в някой контейнер за смет — ако не за друго, то поне за разнообразие.
— Защо не претърсим къщата му? — предложих.
В известен смисъл в подобно действие имаше логика. След като този тип не можеше да бъде изправен пред съда, начинът на вземането на ДНК проби нямаше особено значение. От друга страна, се съмнявах, че Родригес ще има куража да убие Полард. В такъв случай законно взета проба за неговото ДНК щеше да бъде от съществено значение за съда.
— Нека се придържаме към закона — каза Родригес. — Поне засега.
Свих рамене. Полард си проби път през задръстванията и излезе на скоростната магистрала.
— Насочва се на юг — констатира Родригес. — Най-вероятно отива към Кал Сити.
Изминахме седем-осем километра. Полард напусна магистралата два изхода преди Калъмет Сити и навлезе в някакъв промишлен район. Нощта беше тъмна и безлунна.
— Тук става нещо — промърмори Родригес.
— Може би днес е ред на контейнерите — рекох.
Проследяването стана по-трудно. По черния път не преминаваха коли, нямаше и прикрития. Далеч пред нас Полард включи ляв мигач. Последвах го и почти се блъснах в понтиака. Нашият заподозрян се беше облегнал на задния калник. Пушеше цигара и се наслаждаваше на нощта.
— Предполагам, че сте ченгета — подхвърли той, без дори да изчака да слезем от колата. — Забелязах ви вчера. Всъщност откога ме следите?
Показах му четири пръста.
— Четири дни, а? Браво. Признавам, че ви бива.
Родригес заобиколи колата и застана вляво от него, малко отзад. Ръката му разкопча кобура на големия пистолет 40-и калибър и остана там.
— Федералните доста време вървяха подире ми — продължи Полард. — Започнаха в началото на април. Цяла седмица. Нямах никаква представа защо го правят. Следваха ме навсякъде, снимаха ме с фотоапарати и видеокамери. Накрая им занесох пица. Вие обичате ли пица, момчета?
Над главите ни светеше улична лампа, но лицето на Полард беше в сянка. Той присви очи и се обърна да ме погледне. Родригес беше извън обхвата на погледа му и това го тревожеше.
— Между другото, казвам се Даниъл Полард. Съжалявам, но не се ръкувам.
След като се представи, той се изсмя. Малко по-гръмко и продължително от необходимото.
— Епителните клетки по кожата — поясни той. — Гадните копелета като мен обичат да гледат „От местопрестъплението“.
Погледнах Родригес, който незабележимо кимна. Облегнах се на калника до Полард, който отново дръпна от цигарата си. Забелязах, че пръстите му са пожълтели от никотина.
— Да разбирам ли, че не искаш да ти изследват ДНК-то, Даниъл? Защо така?
— Охо, говорим си на малки имена. Това е добре. Установяване на контакт със заподозрения. Имате ли заповед?