— Майкъл Кели? — попита гласът зад нея.
— Къде се губите досега, по дяволите? — отвърнах.
6
Единият полицай стоеше мирно. Другият подритваше някакво камъче на стълбите, а раменете му бяха напълно отпуснати. Аз стоях на най-горното стъпало, с гръб към вратата. Двамата ме гледаха с присвити очи, заради яркото утринно слънце. Още по-добре. Помислих си за Илейн Ремингтън, останала сама в апартамента и получила пълната възможност да се порови из вещите ми. Не беше добре. Отпуснатият отново размаха значката си. Вероятно за да прогони всякакви съмнения. Успях да зърна позлатеното покритие, но никакво име.
— Дан Мастърс — осведоми ме онзи. — А това е партньорът ми Джо Рингълс.
Рингълс почти ми отдаде чест. Изглеждаше безпомощен без палка в ръка.
— Нас чакаш, а? — подхвърли Мастърс. — Питам се защо.
Той беше по-възрастният от двамата. Прошарена, късо подстригана коса, разкриваща високо чело и прилепнали уши. Веждите му бяха прорязани от ситни белези. Останалата част от лицето му представляваше подпухнала маса с червени дупки на мястото на очите и подвижен процеп вместо уста. Така изглежда всеки след двайсет години служба и много пиене.
— Джон Гибънс — рекох. — Мой приятел, снощи са го застреляли.
— Ще ни кажете ли откъде знаете това, сър? — обади се Рингълс. По-младият от двамата, с късо подстриганата кестенява коса и високо избръснатите бакенбарди. Почти нямаше вежди, а кожата на лицето му беше гладко изпъната. Брадичката му беше безволева и го правеше лесна мишена. Обърнах му гръб, което не му хареса.
— Зададох ви въпрос, сър — рече той и направи крачка напред.
Ако се бях замислил, тоя тип нарушаваше личното ми пространство. Но аз не се замислих, а просто го фраснах. Не е голяма работа, стига човек да знае как се прави. Пет-шест сантиметра от слънчевия сплит. Мисля, че Мастърс изобщо не забеляза. За разлика от Рингълс, който се просна по гръб. За щастие в храстите срещу входната врата, защото площадката беше доста кална.
— Хей, внимавай — рекох.
Рингълс се надигна от калта с изваден пищов. Изглеждаше толкова глупаво, че като нищо можеше да го използва. За късмет Мастърс реши да се намеси.
— Прибери го, Джо — рече той.
Рингълс се втренчи в мен. Аз не помръднах, опитвайки се да успокоя чука в гърдите си. Той бавно отлепи пръст от спусъка и извади белезниците. Аз се обърнах към по-възрастното ченге.
— Арестуван ли съм?
Мастърс погледна в пространството, някъде между Рингълс и мен. После поклати глава и белезниците изчезнаха.
— Ще дойда сам — рекох. — Стига твоите момчета да нямат нищо против.
Мастърс вече крачеше към колата си.
— Кметството — подхвърли през рамо той. — Имаш един час.
Влязох вкъщи. Рингълс остана да почиства задната част на панталоните си. Спрях зад вратата и се ослушах. Нищо. Обърнах се и тръгнах към всекидневната.
— Прибрах се, скъпа.
Задната врата на апартамента ми зееше отворена, а Илейн Ремингтън беше изчезнала. Беше успяла да прерови нощното ми шкафче, но без да пипа запасите ми от свръхтънки презервативи. Останах леко разочарован.
На огледалото над скрина беше изписала телефона си с червило. Като на кино. Познах цифрите, но си ги преписах. После напълних джобовете си с пари. И друг път бях ходил при чикагските ченгета. Исках да съм подготвен.
7
В сградата на кметството, на ъгъла на „Холстед“ и „Адисън“ се помещаваше най-старото действащо полицейско управление в Чикаго. И си му личеше. Преброих седем ченгета, които работеха в приемната. Никое от тях, включително жените, не тежеше по-малко от сто и двайсет килограма. Повечето от тях тракаха на пишещи машини „Силектрик“, заредени с бяло-розово-зелени формуляри за полицейски протоколи. Със съответното индиго между отделните листове. От най-отдалечения ъгъл на помещението мрачно ме гледаше самотен компютър марка „Санио“, произведен някъде през 1982 г. Беше покрит с остатъци от закуска и бирени петна, посипани със зеленикава мазилка от влажната стена.
— Да вървим.
Рингълс беше изчезнал. Мастърс го беше сменил с някакъв тип с огромни размери.
— Това е Бъбълс — промърмори той и махна някъде към колана на дебелака.
— А как се казва останалата част от него? — опитах се да остроумнича аз.
Мастърс се ухили и кимна към вътрешността на управлението. Бъбълс ме хвана за лакътя. Последвах го с готовност.