— Какво?
— На твое място бих погледнал и под къщата.
Родригес машинално погледна към пода и кимна.
— Прав си.
— Утре ми се обади.
— Добре.
Измъкнах се през задната врата и излязох на улицата. Извървях три преки пеша, след което спрях такси. След още две преки срещнахме първата полицейска кола. Шофьорът на таксито отби плътно вдясно.
— Проклети ченгета! — изръмжа той. — Вечно бързат за нищо.
Изсумтях в знак на съгласие и затворих очи. Единственото ми желание беше да се прибера вкъщи и да забравя всичко.
53
Ако тръгнете по брега на езерото, минете по моста на Норт авеню и прекосите двете игрища за бейзбол, ще стигнете до една падина южно от зоологическата градина в Линкълн Парк, която опира в малка лагуна. Около нея има гора, прорязана от многобройни пътеки. Стигнах дотам малко след три следобед, намерих си удобна пейка и за пореден път разгърнах уличното досие на Илейн Ремингтън. Отгоре бях изписал името на Полард, под което имаше още пет имена. Всичките на мъртъвци. На първо място беше Джон Гибънс, следван от още едно ченге — Тони Салвучи. По-надолу бяха имената на Каръл Глийсън — сестрата от спешното отделение, колегата й Джо Джефрис и прекият началник на Гибънс — Дейв Белмонт. Преглеждах документите за втори път, когато мобилният ми телефон иззвъня.
— Помниш ли досието, което ми изпрати? — попита Мастърс.
— Добър ден и на теб, сержант.
— Отговори на въпроса ми.
Оградих с кръгче името на Каръл Глийсън.
— Онова от Финикс?
— Да, случаят „Глийсън“. Ще имам ли проблеми с него?
— Ти ще кажеш.
— Направих тестовете, които искаше.
— Стрелбата по Гибънс?
— И по Салвучи.
— Точно така.
— Балистичните данни съвпадат — рече Мастърс. — Деветмилиметровият пистолет, с който е стреляно по Гибънс, е бил използван две години по-рано за убийството на Салвучи, а още две преди това и за отстраняването на жената от Финикс.
— Ще те помоля да направиш още един тест.
— Вече го направих. Със същия деветмилиметров са гръмнали и онзи фелдшер от „Спешна помощ“ Джо Джефрис през 2000 година.
— В Сан Франциско?
— Да. Какво още откри в това старо досие?
— Само Дейв Белмонт. Но той е умрял от инфаркт.
— Трябва да хвърля едно око на заключението на патолога — въздъхна Мастърс. — Я ми кажи, ти знаеш ли къде се намира този прословут пищов?
— Мисля, че знам.
— А ще го свържеш ли с ръката на стрелеца?
— Ще ми трябва още малко време.
Мълчание. Няколко секунди по-късно гласът на Мастърс отново се появи в слушалката.
— Ще те попитам нещо. Мислиш ли, че и други хора са в опасност?
На улицата спря черна лимузина, от който слезе Бенет Дейвис. Сам.
— Не, не мисля — отвърнах.
— Окей. Имаш една седмица. След нея те прибирам и започвам да те притискам. Много яко. Разбра ли какво ти казвам, Кели?
— Разбрах. А ти не забравяй какво ти казах аз. Дръж всичко под похлупак, докато се появя.
— Да си чул нещо да е излязло от мен?
— Не съм.
— Хубаво. А сега се размърдай и довърши започнатото, каквото и да е то.
Мастърс затвори в момента, в който Бенет Дейвис спря пред мен и протегна ръка.
— Майкъл. Благодаря, че се отзова толкова бързо на молбата ми за тази среща.
Стиснах ръката му и той седна до мен.
— Как я караш?
— Добре, Бенет. А ти?
— Бил съм и по-добре, Майкъл. Много по-добре. Това нещастие с Никол, знаеш…
— Не ти излиза от главата, а?
Бенет сви рамене, сякаш за да подчертае огромното бреме, легнало на плещите му.
— Така е. Но сега искам да поговорим за нещо друго.
— Слушам те.
— Познаваме се отдавна, Майкъл.
Кимнах.
— Мисля, че имам проблем.
— Какъв проблем?
— Преди два дни Винс Родригес пое разследването на едно убийство. Някой си Дейвид Полард, застрелян с два куршума в гърдите. Тази сутрин получихме резултатите от балистиката. Полард е убит с деветмилиметровия пистолет, с който е бил застрелян Гибънс.
Изчаках една секунда, преди да попитам:
— Какво искаш от мен?
Бенет потърка брадичката си, езикът му облиза долната устна. Сякаш беше жаден, но не знаеше за какво.