Помислих си за Никол и нейните „студени“ досиета. За топлите й чувства към Бенет, когото смяташе за приятел. Искрено се надявах да не е разбрала истината за този човек — включително и в мига, в който ножът е опрял в гърлото й.
— С годините започнах да свиквам и то стана част от живота ми — продължи Дейвис. — Разбира се, бях чувал за уличното досие по случая „Ремингтън“. Може би съдържаше някакви изгубени доказателства. Включително ДНК, чрез което можеше да се направи връзка между Полард и Грайм.
— И между теб и Полард.
— Евентуално — кимна той. — След разговора ми с теб в затвора разбрах, че Гибънс е търсел именно уличното досие. Или вече е разполагал с него.
Помислих си за хазяйката на Гибънс, решила да изкара някой долар. Но вместо това беше получила сто хиляди волта, които пръснаха сърцето й.
— И изпрати Полард да си поговори с хазяйката, а?
— Тук също нямаше как да контролирам нещата. Полард просто трябваше да разбере дали досието е у нея и да го прибере.
— Стигаме до Никол — рекох. — В „Дрейк“ ти разговаря с нея и тя ти каза за блузата на Илейн Ремингтън.
— Не можех да я оставя да изследва това веществено доказателство.
— Знам, Бенет. Отначало си помислих, че си изпратил Полард, но после промених мнението си. В онази нощ не е била използвана друга магнитна карта за достъп в лабораторията, което означава, че Никол лично е отворила на убиеца. Тоест тя го е познавала и му е имала доверие. Трябва да си бил ти, Бенет.
На пътеката се появи жена с добре поддържана външност, която разхождаше кученцето си. Тя мина покрай нас, дари ни с широка усмивка и продължи нататък. Дейвис пусна пурата между краката си.
— Нещата между нас можеха да бъдат по-различни — въздъхна той. — Но решението беше нейно. Взе го отдавна, преди години. А за последните събития просто нямах избор. Никакъв избор.
Вдигна глава да ме погледне и разпери ръце.
— Ако трябва да бъда честен, ще кажа, че пак бих го направил, стига да имаше начин да се измъкна. Не е лесно да се живее с подобно бреме, но такова е положението.
Преброих до десет, за да попреча на ръката си да посегне към пистолета. Може би Бенет искаше точно това. Бързо и безпощадно раздаване на правосъдие. Но не и от мен. Не и днес.
— Знаеш ли какво се питам? — рекох. — Ендшпилът. Как възнамеряваше да се измъкнеш?
Бившият ми приятел сви рамене.
— Екзекутират Грайм.
— А после?
— После Даниъл Полард изчезва и проблемът е решен.
— С услугите на човек като Джо Палермо?
— И това ли знаеш? Много интересно.
Бенет Дейвис се усмихна. Последната усмивка, която видях на лицето му.
— И тъй, какво правим? — подхвърли той.
— Ела да се поразходим — рекох.
Станахме от скамейката и тръгнахме по алеята.
— Имаш ли още някоя пура?
Дейвис отряза връхчето на пурата и ми я подаде.
Запалих, вдъхнах дима и попитах:
— Спомняш ли си финалната сцена от „Кръстникът: Част втора“?
— Спомням си я.
— Майкъл изпраща Том Хейгън да посети Франки Пентанджели в затвора.
— Да, Майкъл, помня тази сцена.
— Франки задава същия въпрос на Том. А той му разказва какво са направили римляните след проваления заговор срещу императора.
— Влезли в горещата вана и прерязали вените си.
— Точно така са постъпили, Бенет. Но за твоето семейство никой няма да се погрижи. А ти не заслужаваш гореща вана. Ще ти предложа съвета, който ми даде един приятел италианец.
Разказах на Дейвис за Вини Делука, за неговите каноли и за куршума в кабинката в тоалетната.
— Резултатите от ДНК пробата ще бъдат готови след три дни, Бенет. После нещата ще бъдат поети от прокуратурата. И от всички останали, които искат смъртта ти.
— Справедливо е — кимна Дейвис.
— Повече, отколкото заслужаваш.
Дейвис се насочи към близката скамейка.
— Ще поседя тук и ще си помисля — рече той.
— Сбогом, Бенет.
Обърнах му гръб и си тръгнах. Изминах двайсетина метра, преди да чуя гласа му.
— Още нещо, Майкъл.