— С какво мога да ви помогна, сър?
Тези думи бяха изречени без подозрение, но твърдо. Човекът не ме познаваше и не очакваше неприятности. Но ако се появяха такива, той беше готов да се справи с тях.
— Казвам се Майкъл Кели — представих се аз. — Детектив от Чикаго.
Нещо прехвръкна между нас и човекът на прага леко трепна.
— Аз съм Сам Бекър, но вие явно го знаете.
Кимнах. Той отвори вратата и отстъпи назад.
— Добре, влизайте.
Тръгна пред мен към светлината, която идваше от лампа, поставена на кухненската маса. До лампата се виждаха остатъци от самотна закуска. Бекон с яйца и кафе. Сам Бекър разчисти масата и аз седнах.
— Кафе?
Наля ми една чаша и допълни своята, след което ми направи знак да го последвам. Влязохме във всекидневната. Той седна на коженото кресло, а аз — на канапето. Тясното разстояние помежду ни беше почти запълнено от ниска масичка. Стените бяха голи, също като в кухнята. В ъгъла до библиотеката проблесна нещо златно. Снимка в рамка. Бекър проследи погледа ми и отиде да вземе снимката.
— Предполагам, че това ви интересува, след като сте от Чикаго — промърмори той. — Станаха почти десет години. Адски много време.
Остави снимката на масата и аз я взех. Най-вероятно беше снимка от последните класове на гимназията. Шестнайсет, може би седемнайсетгодишна. Хубава девойка, която още не е станала жена. Но нямаше нищо общо с дамата, която познавах като Илейн Ремингтън.
— Това ли е Илейн, Сам? — настойчиво попитах аз. — Нападнатото момиче?
Бръчиците около очите му се втвърдиха.
— Тя беше убита, сър. Нападнаха я ден преди Коледа през 1997 година. Почина няколко седмици по-късно.
Задържах очи върху снимката.
— Искам да ти задам един въпрос, Сам — рекох. — Въпрос, който може би ще те накара да ме изхвърлиш от дома си, а може би и да стреляш по мен. Давам си сметка за това и уважавам чувствата ти. Но трябва да ти го задам, ако искам да си свърша работата. Ти видя ли трупа й?
— Какво, по дяволите…
— Нека ти обясня — бързо вдигнах ръка аз. — Голяма част от архивите в Чикаго са изчезнали. А в тези, с които разполагаме, пише, че жената е била нападната, но не и убита. Не е ясно какво се е случило с нея. Затова питам.
Сам стана и се насочи към остъкления шкаф на далечната стена. Върна се с избеляла кафява папка, пристегната с ластик. Вътре се оказаха останките от един млад живот. Най-отгоре имаше две вестникарски изрезки, съобщаващи за нападението. Локални издания, които бяха останали извън моето разследване. Под тях бяха полицейските доклади, които ми бяха познати. А накрая имаше едно заключение на патолога, което виждах за пръв път. Издадено от някаква болница в окръг Чатагуа, щата Канзас. Смъртта на Илейн Ремингтън беше настъпила вследствие на многобройни прободни рани в гърдите и гърба три седмици след нападението. Приложена беше и една снимка на трупа. На нея се виждаше младо момиче с Т-образно сечение на гръдния кош и корема.
— Това ме кара да мисля, че е мъртва, мистър Кели. Ето защо пазя тази папка. За да помня, ако случайно започна да забравям. Отварям папката и си спомням.
Запалих цигара и поднесох пакета на Бекър. Той си взе една, после допълнихме чашите си. Папката остана да лежи между нас.
— Имам проблем, Сам.
Човекът не беше глупав и вече го беше разбрал. А аз му разказах за Джон Гибънс и за писмото. И за клиентката ми, блондинката на име Илейн Ремингтън. Завърших с деветмилиметровия пистолет, с който, по моите изчисления, са били убити петима души. Сам мълчаливо ме изслуша, после се изправи.
— Ела с мен.
Фермерът вдървено изкачи стълбата, прекоси тъмен коридор и влезе в стая, която преди много време е била спалнята на младо момиче. Пристъпи към полицата и издърпа един годишник. На корицата му пишеше ГИМНАЗИЯ СЕДАН, ВИПУСК 1994. Започна безцелно да го прелиства, сякаш не знаеше какво търси. Аз мълчах и чаках. Най-накрая Бекър откри страницата, която му трябваше, и сложи годишника на леглото.
— Това ли търсиш?
Момичето беше лидер на мажоретките и председател на Клуба на артистите. Избрана за „Най-вероятна кралица на театъра“, чиято най-голяма мечта бе „да живее под светлината на прожекторите“. Усмихнатото й лице беше най-красивото на страницата и лесно се различаваше. Лицето на моята клиентка. Жената, която познавах като Илейн Ремингтън.