— А онази нощ на улицата на проститутките? Ти си изпратила Мери Бет там.
— Звъннах й, след като ме остави у дома. Казах й, че по всяка вероятност Полард е нашият човек. Тя пожела да се подготви. За лов, както ти би се изразил.
Даян разпери ръце и вирна брадичка.
— Заключението е само едно, Кели, нещата се получиха. Ти ни отведе при Полард. С удоволствие бих го гръмнала лично, стига да можех. В един момент много се надявах, че Родригес ще го направи. В края на краищата би трябвало да си доволен.
За Даян Линдзи животът беше прост и ясен. Смъртта — също.
— А сега? — вдигнах глава аз. — Къде е тя?
Лицето на Даян замръзна в маската на религиозен фанатик. А аз изпитах неприятното чувство, че съм закъснял. Май трябваше да обърна внимание на Мери Бет доста по-рано.
— Ще я арестуват — добавих. — Пистолетът е идентифициран. Същото ще стане и след засичане на времето. Всичко е свършено. Мастърс вече има заповед за арестуването й. Къде е?
Даян отмести поглед към прозореца.
— Има още един в списъка.
Сграбчих я за раменете и я завъртях към себе си.
— Кой?
Тя затвори очи и се усмихна.
— Не разваляй доброто впечатление, Кели. Ти знаеш кой остана…
В известен смисъл можеше да се окаже права. Не ми трябваше много време за размисъл. Включих мобилния и набрах Родригес.
— Намери Дейвис — рекох. — Веднага!
57
Полицията изведе Даян Линдзи от студиото на Канал 6 окована в белезници. Подобно на вълците, които изяждат малките си, продуцентите и снимачните екипи документираха всеки миг от унижението на доскорошната си колежка. Вечерното шоу, което може би щеше да им донесе повишение.
Не размених последни думи с Даян, както става във филмите. Дори не изпитах желание да го сторя. Каквото и да беше имало между нас, то беше мъртво, стъпкано и грозно, захвърлено някъде по пътя между Канзас и Чикаго. Качих се в колата и подкарах към центъра.
— Тя каза ли къде отиват?
На телефона беше Родригес. Веднага след обаждането ми нахлуя в офиса на Дейвис, но той се оказал празен. Помощник окръжният прокурор бе намерил начин да се измъкне незабелязано от сградата.
— Нищо не ми каза — отвърнах. — Освен че Мери Бет ще му види сметката.
— Учуден съм, че не го е гръмнала на място.
— Да.
Карах на юг по Мичиган авеню. След известно време прекосих моста и навлязох в центъра.
— След две минути съм там — рекох. — Ти къде си?
— Блокирахме квартала и в момента започваме претърсване на сградата. Етаж по етаж, стая по стая.
— Идвам. Кажи на твоите хора да ме пуснат.
Изключих телефона и поех на юг по „Рандолф“. Миг преди да направя десен завой, мярнах една руса коса, която изкачваше стъпалата към Милениум Парк. Моментално я познах, да не говорим за прокурора, който крачеше до нея. И който съвсем скоро щеше да бъде мъртъв.
Паркирах на втора линия пред Културния център. На половин пряка от мен някаква жена с кочан талони в ръце започна да крещи нещо. Измъкнах пистолета си и тя се разкрещя още по-силно. Толкова по-добре, рекох си и прекосих „Мичиган“ по посока на парка.
Видях Мери Бет в момента, в който изкачих стъпалата. Тя си пробиваше път сред не особено гъстата тълпа посетители. Заобиколи пързалката за кънки и се насочи към металната скулптура, която гражданите на Чикаго наричаха „Бобеното зърно“. Официалното й наименование беше „Врата към облаците“, но на практика действително приличаше на огромно бобено зърно, в чиито лъскави алуминиеви стени всичко се отразяваше по някакъв странен начин, напомнящ ефекта „рибешко око“. Иззад „Бобеното зърно“ се появи някаква двойка. Мъжът беше по гащеризон, над който беше облякъл яке на „Кархарт“. На главата си имаше шапка на „Пакърс“. Жената носеше разкопчано яке на „Грийн Бей“, под което се виждаше суичър с надпис: АКО МЕ ПРЕЦАКАШ, ЗНАЧИ ПРЕЦАКВАШ ЦЕЛИЯ ПАРКИНГ ЗА КАРАВАНИ.
Изчаках феновете на „Пакърс“ да се отдалечат към павилиона за хотдог, а после пъхнах пистолета в джоба и се приближих към „Бобеното зърно“. Мери Бет и Дейвис стояха в единия му край, а аз заех позиция в другия. Разделяше ни група деца от детска градина, най-малко двайсет и пет на брой. Мери Бет улови погледа ми в отражението в горната част на „Бобеното зърно“. Ефектът „рибешко око“ ми попречи да определя разстоянието между нас. Имах чувството, че е поне километър. Започнах да си пробивам път сред децата, но някаква ръка ме дръпна за ръкава.