— Кажи му, че и аз го поздравявам.
— Добре. Вероятно ще се наложи да дадеш показания. След няколко дни.
— Искаш да кажеш, след празниците?
— Разбира се. Между другото, тя иска да те види.
За девет дни в ареста Даян Линдзи беше направила три опита за самоубийство. Първия в предварителния арест, когато бе разбрала, че сестра й си е пръснала черепа. Прерязала вените си с парче плексиглас, изгубила половин литър кръв и се сдобила с двайсет и три шева. Двата следващи опита направила в болницата. С хапчета.
От брат си бях научил всичко, което трябваше да знам. За затворите. За самоубийството. За състоянието, при което смъртта изглежда наистина примамлива.
— Мисля да кажа пас — отвърнах.
Родригес се размърда на седалката до мен, измъкна пистолета си от колана и го пусна в краката си.
— Добра идея — промърмори той. — Тя и бездруго е упоена. Я отбий тук да изпием по едно кафе.
Влязохме в „Дънкин Донътс“, заредихме се както трябва и продължихме пътя си. На запад, обратно към детството ми. Родригес мълчаливо отпи от чашата си, вероятно потънал в своите спомени.
— Искам да те попитам нещо, Кели — подхвърли след известно време той.
— Давай.
— Какво те насочи към сестрите? В смисъл, как изобщо ти хрумна да стигнеш чак до Канзас?
Свих рамене. Както при всяко студено досие, отговорът се криеше в доказателствата, затворени в картонена кутия. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.
— Хората в уличното досие — отвърнах. — Всички мъртви, с изключение на Белмонт, застрелян с деветмилиметров. Това ми се стори странно. После си спомних утрото, в което Мери Бет за пръв път се появи у дома. С деветмилиметров в чантичката. Още едно съвпадение.
— Стават две.
— Точно така. Говорих с един полицай от Финикс, казва се Ренълдс. Той ми провери една хотелска фактура от 2002 година.
— Годината, в която бе убита сестрата от спешното отделение?
— Някоя си мис Ремингтън, без първо име, платила в брой за стаята си. На три километра и един ден разлика в датите от убийството на Глийсън. Това ме накара да отскоча до Канзас.
— А Даян?
— Изобщо не се усъмни.
Замълчахме за момент, вслушвайки се в монотонния шепот на гумите по чикагския асфалт.
— Най-странното в цялото разследване беше фактът, че именно Даян ми даде уличното досие — рекох. — Сама ми даде нишката, на която впоследствие се обесиха и двете със сестра й.
— Пълна глупост — съгласи се Родригес.
Кимнах, но не бях убеден. Може би не беше глупост, а просто краят, от който се е нуждаела.
Поехме на запад по „Гранд“, завихме надясно по „Сентрал“ и след няколко минути спряхме. По-голямата част от квартала беше изчезнала, заменена от молове и бурени. Но железопътното депо все още беше там. Железопътната линия — също.
— Тук ли си израснал? — попита Родригес.
— На около километър и половина на изток. Но това е мястото.
Слязохме от колата и аз отворих багажника.
— Между другото, твоят човек Грайм е доста нервен напоследък — подхвърли Родригес.
— Защо?
— Изглежда, са секнали парите, благодарение на които е все още жив.
— Парите на Бенет?
— Вероятно. Момчетата в „Менард“ се обзалагат шейсет на четирийсет, че той няма да доживее до спринцовката. Има и допълнителни залози за начина, по който ще му видят сметката. Аз самият заложих десетачка за шило в корема.
Родригес се усмихна. С особената усмивка на човек, който твърде дълго е склопявал нечии очи и е затварял циповете на чувалите за трупове. А после се е обаждал на родителите, за да им съобщи страшната новина.
— Както и да е — промърмори той. — Вече приключихме с тази гадост.
Той извади лопата от багажника и ми я подаде.
— Все се каня да те питам нещо — рекох.
— Давай.
Облегнах се на лопатата. Родригес ми хвърли кос поглед и извади другата.
— Мислиш ли, че можеше да го направиш?
— Какво да направя?
— Полард.
— Да му видя сметката?
— Аха.
Детективът затръшна вратата на багажника и сложи крак на бронята.
— Не знам, Кели. Много ми се искаше, но нещата не стигнаха дотам.