— Защо не излезеш с приятелите си? — Руби я питаше винаги, когато Ванеса определено изглеждаше тъжна, озлобена и самотна. А тя винаги приемаше този въпрос по същия начин като другия: „Защо не се обличаш в някакъв друг цвят, освен в черно?“. Защото за нея черното беше цвят — единственият цвят. Точно както Дан беше единственият й приятел. Щеше да бъде странно, когато родителите й попитат за него и още по-странно, че нямаше с кого да прекарва ваканцията си.
Освен… освен ако не си намери някой, с когото да го направи.
Л оценява хубава изкуствена кожа
Ето къде беше. Джени прелетя през училищните стълби. Лео, съкратено от Леонардо, олицетворение на Леонардо да Винчи, който бе велик, ако не най-великият художник по нейно мнение, нейният Лео я чакаше след училище като примерно гадже, най-доброто. Твърде висок и рус, с весели сини очи, сладък преден зъб, издаден напред, и тежка походка. И той беше неин, само неин!
— Виж, това е брат ти — чу тя най-добрата си приятелка, Елиз Уелс, да казва зад гърба й, докато се отправяше към Лео. Само на няколко крачки стоеше Дан, прегърбен и с ръце в джобовете, като че ли тя отново беше на десет години и той чакаше да я вземе.
Джени стоеше на пръсти и целуваше Лео по бузата, а Дан ги наблюдаваше.
— Здрасти — прошепна тя в ухото на Лео, чувствайки се напълно зряла. За късмет целият й клас, не, цялото училище в момента ги гледаше завистливо.
— Толкова си топла — измърмори Лео, поемайки малката й ръка в своята огромна и грубовата лапа. Без да иска, китката му доближи гърдата й и тя се изчерви.
Джени Хъмфри бе малка, най-ниското момиче в нейния девети клас, но имаше най-големите гърди в цялото училище или може би в целия свят. Те бяха толкова големи и дори беше обмисляла да ги намали чрез операция, но след като премисли, реши, че те са част от нея, от това, което е, така че реши да ги остави такива. Но след като бе живяла с тях цели четиринадесет години, бе свикнала хората да се блъскат в гърдите й инцидентно, защото те бяха издадени доста напред, но Лео все още не знаеше как точно да се справи с тях.
Определено не знаеше.
— Е, какво искаш да правим? — попита той, с едва доловим глас. Първоначално Джени имаше проблем да го разбира какво говори, тъй като през повечето време той шепнеше и предпочиташе имейлите пред телефона. Но когато се сетеше за това, на нея всъщност й харесваше, че най-вероятно никой не успяваше да чуе какво й казва Лео. Като че ли те двамата имаха свой собствен език. И това правеше Лео да изглежда по-тревожен и загадъчен, като някой с тъмно минало.
Дан бе чувал доста за Лео Беренсен, момчето, с което Джени се бе запознала онлайн, но никога не го бе виждал. Той отиде към тях и се представи.
— Значи си второкурсник, а? В „Смейл“? Чувам, че графичният дизайн е на добро ниво там.
— Да — отвърна Лео тихо, а очите му се плъзнаха бегло по лицето на Дан. Джени увисна на ръката му и се усмихна радостно, като че ли той току-що бе спасил света с думите си. — При това на много добро ниво.
— Страхотно.
Дан бе леко раздразнен, че си беше навлякъл неприятности, чакайки Джени след училище, за да й се похвали за стажантството си в „Ред летър“, а се беше натъкнал на русия малоумник.
— Извинявам се, че трябва да ви прекъсна, хора, но не може ли да отидем някъде? — Извън техния малък кръг долетя умолителният призив на Елиз Уелс. Нейните гъсти, руси къдрици бяха прибрани зад студените й, зачервени уши. — Започва да ми става много студено.
Това изобщо не бе учудващо, след като сивата й плисирана униформена пола бе повдигната толкова високо, че едва покриваше задните й части. Елиз винаги се носеше като готина първокурсничка и в същото време приличаше на евтина уличница, но в последно време в стила й имаше повече от второто.
— Хайде да вземем автобуса през града и да отидем заедно вкъщи — изчурулика Джени щастливо. Тя никога не се беше чувствала толкова… търсена през целия си живот. — Може би татко ще е вкъщи. Той няма търпение да се запознае с теб — каза тя на Лео.
Дан се подсмихна, като ги последва по Пето авеню към 96-та улица. Най-вероятно баща им щеше да схруска Лео за обяд.
Елиз вървеше до него. Дръпнала бе ръкавите на розовия си пуловер, за да й топлят на ръцете.
— Хей, значи си истински поет, а? — попита тя, когато автобусът спря и те се качиха.