Изведнъж Лео рязко стана.
— Извинете ме. Трябва да тръгвам.
— Не! — Джени скочи на крака. Тя си беше представила как ще хапнат бързо и тогава Елиз ще си тръгне и тя и Лео ще отидат в нейната стая, ще се целуват малко, а може би ще напишат домашното й. Дори би могла да нарисува портрета му, ако той й позволи. — Моля те, остани.
— Съжалявам, Джени. — Лео се обърна към Руфъс и стисна твърдо ръката му. — Беше ми приятно да се запознаем, господин Хъмфри. Благодаря за вкусната вечеря.
Руфъс развя вилица във въздуха.
— Недей да свикваш много, синко. През повечето време ядем китайска храна.
Това бе вярно. Представата на Руфъс за пазаруване бе да купи вино, цигари и тоалетна хартия. Джени и Дан щяха да бъдат недохранени, ако не можеха да си поръчат храна за вкъщи.
Джени придружи Лео до вратата.
— Добре ли си? — попита тя разтревожено.
Лео се ухили срамежливо, със скърцащи зъби и й се усмихна отвисоко.
— Да, просто мислех, че ще вечеряме малко по-рано. Трябва да се прибера и… — Той спря смръщен, докато си увиваше един на вид чисто нов кашмирен шал в червено и черно около врата. Импрегниран плат, пишеше в края на шала. Джени никога досега не го беше виждала да го носи. — Ще ти напиша имейл по-късно — добави той и изчезна надолу по коридора към асансьора.
Джени се върна на масата, а Руфъс повдигна гъстите си вежди объркано.
— Аз ли казах нещо?
Джени се обърна гневно към него. Тя нямаше представа защо Лео си бе тръгнал така внезапно, но най-лесното решение бе да обвини баща си.
— О, стига Джени — продължи баща й безсърдечно. — Той не е най-острият инструмент в кутията. Но вероятно от него ще стане добро гадже все пак.
Тя стана.
— Отивам си в стаята.
— Искаш ли да дойда? — предложи Елиз.
Джени си помисли, че Елиз сигурно е много щастлива да седи до Дан и да разговаря за поезия. Дори й беше помогнала с чаша вино.
— Не, всичко е наред — промърмори тя. Всичко, което наистина искаше, бе да легне по очи на леглото си и да размишлява за Лео, и то сама.
Елиз отпи глътка вино.
— И без това трябва да тръгвам след минутка. — Тя погледна Дан с крайчеца на окото си, като едновременно с това гледаше към Джени и като че ли искаше да й каже: „Е, познай какво? Наистина харесвам брат ти.“ — Обмислям да напиша стихотворение, когато се прибера вкъщи.
Да, точно така…
Когато отиде в стаята си, Джени се опъна на единичното си легло и се втренчи навъсено към боите и празния статив там. Тя знаеше, че Лео не е глупав, въпреки че стихотворението на Робърт Фрост бе доста добре познато. Всъщност той беше много по-умен от останалите, но не в толкова очевидни ситуации. Тя си спомни, когато за пръв път го видя в „Бендел“, преди да се запознаят чрез интернет. Беше единственият мъж купувач в магазина за козметика и разглеждаше козметичните чанти на кафяво-бели райета с надпис „Бендел“. Какво ли правеше той там все пак? Това беше загадка. А какво да кажем за онова странно наблюдение, което бе направил вчера, за жената в палто от изкуствена кожа? Или неговият нов импрегниран шал? Изглежда той знаеше доста за… хубавите неща. И защо все още не я беше канил у тях? Къщата му вероятно беше великолепна. И освен това никога досега не беше споменавал родителите си. Загадките около Лео ставаха все повече и повече.
А за едно момиче няма нищо по-вълнуващо от това да разгадае едно мистериозно момче.
Забавната идея на един художник е глупавата идея на друг
През втората вечер от посещението си родителите на Ванеса ги заведоха двете с Руби в галерията, където бяха изложени техните скулптури.
Галерията беше огромна и светла, с избледнял дървен под и бели стени. В средата на най-огромната зала стоеше кафяво-бял едър впрегатен кон, който щастливо похапваше голяма салата „Цезар“ от грамадна дървена купа. До него имаше синя пластмасова кофа с вила за сено, стърчаща от нея. Всеки път, когато конят се изхождаше, стилната немкиня скачаше от въртящия се стол и събираше всичко от пода с вилата, след което го изхвърляше в кофата.
Двадесет и две годишната сестра на Ванеса, Руби, погали коня по носа и му даде да хапне ментови дражета „Тик-так“; светлините на галерията се отразяваха във виолетовите й кожени панталони.
— Това е Бъстър. Сладък е, нали? — попита тяхната майка Габриела, не скривайки възхищението си от коня. — Открихме го да яде салата в градината на нашия културен дом. Собственикът му се оказа истински ангел и ни позволи да го доведем тук.