Тя преметна дългата си сива плитка през рамо и погали крайчеца й. Крещящата африканска туника, която беше избрала да облече тази вечер, падаше от широките й рамене като покривка в лилаво, жълто и зелено, с дупка в горната й част за главата. Общо взето, изумяваща мода — Габриела предпочиташе племенни облекла и й се нравеше да се мисли за популярен модел. Тя дори носеше мексикански мокасини, направени от кожата на диви прасета.
Бъстър беше сладък, но какво ги караше да гледат на него като на творба? Ванеса не спираше да се чуди. Тя се приближи до някакъв предмет, забит на стената, само за да разбере, че това бяха няколко метални рендета за стъргане на сирене. На някои от тях имаше сложени парченца оранжево сирене, което беше изсушено.
— Вероятно си мислиш: „И аз можех да направя това“ — отбеляза баща й Арло Ейбрамс.
— Не съвсем — отвърна Ванеса. Защо, по дяволите, й беше да прави верига от рендета за сирене?
Арло се затътри към нея. Беше облечен с прашно черно вълнено перуанско наметало, пола до коленете от коноп — да, правилно, пола — и бели платнени обувки за тенис. Габриела отговаряше за облеклото му, иначе той въобще нямаше да се притеснява за дрехите. Дългата му посивяла коса се развяваше по раменете и както обикновено той изглеждаше с изпито и разтревожено лице. Ванеса бе напълно сигурна, че тревожността идваше от наркотиците, които беше вземал, когато е бил по-млад. И кой знае, може би все още ги вземаше.
— Затвори очи и си сложи ръцете върху тях — инструктира я Арло, като хвана ръката на Ванеса. В дъха му се долавяше миризма на печено на барбекю вегетарианско месо, което Руби беше сложила в лазанята миналата вечер, или може би Ванеса надушваше миризмата на старото сирене върху рендетата.
Тя затвори очи, като се чудеше дали това бе моментът, в който щеше да оцени великолепието и успеха на работата на своите родители. Тя позволи на баща си да прокара пръстите й през заострените краища на рендетата. Чувството бе точно като да докосваш рендета за сирене, нищо по-особено. Тя отвори очи.
— Страховито, а? — бе всичко, което каза Арло, а светлокафеникавите му очи играеха напосоки.
Наистина си беше страховито.
От другата страна на стаята Руби и Габриела стояха надвесени над едно гърне с боклуци — друго от техните произведения на изкуството — и се кикотеха като десетгодишни.
— Какво е толкова смешно? — попита Ванеса, мислейки, че вероятно разговарят за някое от странните гаджета на Руби, които бяха музиканти или нещо подобно. Тогава забеляза, че дори и високомерната руса немкиня зад бюрото се беше усмихнала. — Какво? — повтори Ванеса.
Арло се изкикоти и прокара изцапаните си с боя пръсти през дългата си посивяла коса, придавайки си самодоволен вид.
— Има семе в онзи боклук — подшушна той и очите му се опулиха. — Нали се сещаш, семе!
А?
Ванеса винаги беше самотна в училище, с обръснатата си глава и с вкус да се облича само в черно, но обикновено самата тя избираше самотата. В този случай тя искаше да схване шегата, наистина искаше. Но просто не успя. И ако родителите й мислеха, че изкуството се изразява с един кон, ядящ салата или кухненски прибори, окачени на стената, или пък гърне боклук със семе в него, просто нямаше начин да разберат тъмната сила на нейните мрачни, проницателни филми. И нямаше начин някога да им ги покаже.
— Готови ли сте да тръгваме? — провикна се Габриела през гърнето с боклук.
Хипи приятелите на семейството от арт училището, семейство Розенфелд, ги бяха поканили на нещо като благотворителна вечер и те бяха решили да завлекат Ванеса и Руби с тях.
— Все пак къде отиваме? — попита скептично Ванеса, докато стояха пред галерията и чакаха такси. Тя си представяше, че ще прекара останалата част от вечерта, танцувайки боса около огън в някой парк със скулптури в Куинс, за да приветства настроението на пролетта или някоя също толкова незадоволителна мисъл на хипитата.
— На някакво място на име „Фрик“. Мисля, че беше на Пета улица. — Габриела започна да рови из безформената си чанта, която един приятел бе направил за нея от рециклирани гуми на трактор. — Имам адреса написан тук някъде.
— Да, това е на Пето авеню — поправи я Ванеса. — Знам къде е. — Тя беше напълно убедена, че там нямаше да има цял куп мъже, облечени в поли.