Блеър опули очи. Серена изпитваше ревност, защото изведнъж Ерик прояви желание да разговаря с нея по-дълго, отколкото с малката си сестра. А Блеър не искаше да изпусне възможност като тази. Ерик и Серена можеха да се видят по всяко време.
— По-добре да отида да се облека — каза Ерик, придърпвайки нагоре кърпата си. — Ти вероятно трябва да си разопаковаш нещата.
Блеър отиде до чантата си и я разтвори. Извади банския си и няколко чифта дантелено бельо и ги разпръсна на леглото, за да се видят добре.
— Не съм донесла много. Всъщност трябва да си наема ски и ски екипировка от магазина долу.
— Да — спря се Ерик на вратата. — Мога да ти помогна с това. Кажи на сестра ми, че ще се видим долу в бара след около половин час. След това може да хапнем нещо.
— А родителите ви? — попита Блеър, спомняйки си, че беше поканена на тази почивка и въпреки че всичко, което искаше, бе да остане в стаята на Ерик, да поръчват рум сървис, да гледат романтични черно-бели филми и да се отърват от дрехите си, тя не бе забравила обноските си. — Няма ли да вечеряме с тях?
— Не. Те имат купища приятели тук. Почти винаги си имат собствена програма. Сигурен съм, че ще искат да вечеряме само веднъж или да направим лек обяд заедно. Но основно сме си самостоятелни. — Погледът му и този на Блеър се разбраха взаимно: колко добре звучеше това.
— Ще бъде забавно — каза тя.
— Да, така е — съгласи се Ерик преди да се отправи към стаята си.
Е, поне се очертаваше да бъде забавно!
Оръжие ли беше, или просто обикновен геврек с крема сирене?
— Като на разсъмване в неделя е и е само два градуса — оплака се Елиз. — Какво става със следенето?
— Шшшт — прошепна Джени. — Ето го, идва. — Тя грабна ръкава на палтото на Елиз и я завлече в магазина за химическо чистене на Лексингтън авеню, пред което се бяха озовали.
— Сега какво ще правим? — измрънка Елиз.
Джени сложи пръсти пред устата си и се промъкна зад един огромен кош за пране. Тя носеше слънчеви очила специално за случая и едва можеше да види нещо в тъмния магазин.
— Шшшт.
— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът зад щанда. Двете момичета застинаха, когато Лео мина бързо покрай витрината на магазина. Светлорусата му коса бе прибрана под черна шапка, той носеше протрито кафяво кожено яке с яка от овча кожа, което беше или много скъпо, или много старо. Държеше голямо кафе в бяла чаша от стиропор и бяло хартиено пликче с нещо вътре.
„Аха! Да не би да е оръжие? — помисли си Джени. — Нечия ръка? Или обикновен печен геврек с крема сирене?“
— Хайде! — Джени скочи на крака и завлече Елиз извън магазина, проследявайки Лео надолу по 70-та до Парк авеню.
Лео никога не беше канил Джени у дома си, нито й бе казвал къде живее. И когато тя го бе помолила да се разходят заедно днес, той беше отговорил, че не може, както всъщност правеше при половината от случаите, в които тя го попиташе. Той беше толкова неуловим, така че тя не можеше да устои да не го шпионира. Лео имаше любимо място за пиене на кафе на ъгъла на 70-та и Лексингтън авеню и вероятно живееше някъде наблизо. И така онази сутрин Джени беше измъкнала Елиз от леглото й в седем часа, за да чака от другата страна на улицата срещу кафенето, докато той се покаже.
— Ей, виж — и Елиз посочи надолу по Парк авеню към една великолепна на вид сграда с портиер и навес в златисто и зелено. — Той влиза вътре! — Тя действаше така, като че ли цялата тази история с шпионирането на Лео беше напълно абсурдна, но сега се увличаше в нея. — Тук ли живее?
— Не знам — отговори Джени без дъх. Те продължиха надолу по пресечката до ъгъла, докато не стигнаха до един облян от слънчева светлина ъгъл. Джени се облегна на стената на сградата и зачака Лео да излезе оттам.
— И просто ще стоиш тук? — Елиз извади дъвки „Орбит“ от джоба си и предложи една на Джени.
— Какво лошо има? — Джени разопакова дъвката и отхапа половината, а другата част зави за по-късно.
— Ами ако той просто си седи вътре и гледа телевизия три часа. Може да умрем тук — оплака се Елиз.
Джени задъвка и мушна ръце в джобовете на черното си яке. Тя затвори очи и остави мартенското слънце да огрее лицето й.
— По-топло е на слънце. Както и да е, какво друго трябва да правим? Във ваканция сме. Дори нямаме домашно.