— Ей, Блеър, ела за минута! — нейният седемнадесетгодишен доведен брат извика от стаята си, докато тя вървеше с тежки стъпки.
Блеър спря и подаде глава в стаята. Арън и нейният дванадесетгодишен брат Тайлър седяха братски зад бюрото на стол от естествена кожа и поръчваха сърф екипировка онлайн с кредитната карта на Сайръс Роуз. Тайлър беше на крачка от решението да си направи сплъстени кичури точно като на Арън и изглеждаше като че ли има гнусна гъба с косми на главата си. Блеър едва успя да повярва, че това е стаята, в която трябваше да се премести, докато не отиде в колеж. Тревата на Арън беше разпиляна по цялото легло, а по килима в морскозелено бяха разхвърлени обложки от реге албуми, бутилки от бира и мръсните му дрехи. Стаята наистина вонеше на неговите цигари с канабис и на онези гнусни соеви и пикантни неща, които винаги ядеше — сурови.
— Какъв размер носиш? — попита Арън. — Може да ти поръчаме тениска за сърф. Тя предпазва дъската от ожулване.
— Имат хубави цветове — добави Тайлър ентусиазирано. — Неоновозелено и други.
Като че ли Блеър можеше да бъде видяна в неоновозелено, камо ли в неоновозелена тениска за сърф.
Тя усети как долната й устна потрепери от ужас и непреодолима тъга. И ето защо, беше 7.45 сутринта, а тя вече беше на път да се разплаче.
— Открих ги! — Грозноватият й втори баща, Сайръс Роуз, гръмко извика иззад нея. Той се заклати от спалнята надолу по коридора, облечен в червен копринен халат, препасан съвсем хлабаво. Щръкналите му посивели мустаци се нуждаеха от подстригване, а пълното му лице беше зачервено и мазно. Той развя чифт огромни оранжеви плувки към Блеър. По тях имаше малки сини рибки и щяха да отиват много на всеки, освен на него. — Обожавам ги. Момчетата ще ми поръчат и тениска за сърф, която да им отива! — щастливо каза той.
Идеята да прекара Великденската ваканция, гледайки как Сайръс се прави на глупак на дъската за сърф с оранжевите си плувки и тениска за сърф в същия цвят, беше достатъчна да накара Блеър да се разплаче истински. Тя се промъкна надолу към хола през фоайето, дръпна палтото си от закачалката и побърза да се срещне с най-добрата си приятелка. Надяваше се Серена да измисли нещо, каквото и да е, за да я развесели.
Като че ли това въобще беше възможно.
С има гениална идея
Серена ван дер Удсен отпи от кафето си и погледна навъсено надолу към Пето авеню от мястото си на стълбите на музея на изкуствата „Метрополитън“. Буйната й светлоруса коса изпълваше качулката на бялото й палто от кашмир, препасано с колан, и падаше по раменете й. И ето я отново от едната страна на автобус М102 — рекламата за „Сълзите на Серена“. Тя не се притесняваше за това как изглежда на снимката. Харесваше й начинът, по който студеният вятър бе повдигнал лятната й рокля между коленете, с тен от Сейнт Бартс и как, въпреки че беше само по сандали и лятна рокля насред Сентръл парк през февруари, малките пъпчици от студа, които бяха навсякъде по ръцете и краката й, бяха внимателно заличени. Тя дори харесваше това, че беше без червило, така че перфектно оформените й устни изглеждаха някак напукани и подути като от удар. Единствено сълзите в огромните й сини очи я смущаваха. Разбира се, именно заради тях от „Ле Бест“ бяха решили да нарекат новия си аромат „Сълзите на Серена“, но истинската причина да плаче на снимката беше, че това бе денят, в който — не, мигът, в който — Арън Роуз (за когото тя бе напълно убедена, че беше влюбен в нея поне за седмица) беше скъсал с нея. А това, което наистина я тревожеше, това, което я караше да плаче постоянно, бе фактът, че след като вече бяха разделени, тя нямаше кого да обича и никой не я обичаше.
Не че не се влюбваше почти във всяко момче, което срещнеше, и не бе обичана безкрайно от всяко момче на света — беше почти невъзможно да не се влюбят. Но тя желаеше някой, който да я обсипва с внимание по начин, по който едно наистина влюбено момче може. Като онази любов, истинската любов, която тя никога не бе изживявала.
Чувствайки се нетипично мрачна и меланхолична, тя извади една цигара от измачканата си кадифена чанта „Кашарел“ и я запали само за да я гледа как гори.
— Чувствам се ужасно точно като времето — измърмори тя, но после се насили да се усмихне при вида на най-добрата си приятелка, Блеър, която изкачваше стълбите към нея. Тя взе другата чаша, която беше купила, стана и й я подаде. — Готини обувки — отбеляза Серена, възхищавайки се на най-новата покупка на Блеър.