Дан се втурна навън, с чантата и поемите под ръка, и се отправи към празното си бюро. Цялото му тяло трепереше и той се разтревожи, че може да се разплаче. Вместо това започна да прелиства и да изчита купчината поеми. Някои от тях бяха направо ужасни, но други бяха оригинални и направо чудесни. Той мислеше да попита господин Касъл защо мисли, че нещо не е наред с тези стихотворения. Или по-добре беше да остави тези, които хареса, във входящата пощенска кутия на господин Касъл с бележка да ги преразгледа. Но тогава отново си каза, че колкото по-малко се занимава със Зигфрид Касъл, толкова по-добре.
Когато се окопити, извади празен лист хартия от многото до принтера и щракна химикалката си. Нахвърли първите няколко реда от стихотворението, които цял ден витаеха в главата му:
Последния ред му звучеше познато, като че ли го беше използвал в някое друго стихотворение. Той скръсти крака и се замисли, при което чу звука на шуртяща вода от тоалетната. И реши, че може да отиде по малка нужда. Да пикае и след това да довърши поемата си. Той стана, за да отиде до тоалетната. На стената имаше надписи на латински, с червено мастило, но не можа да ги разчете.
Когато се върна на бюрото, листът с неговата поема беше изчезнал, но целият персонал все още беше в конферентната зала.
Дан не се осмели да тършува. Той можеше само да се надява, че тази част ще бъде публикувана в следващото издание на „Ред летър“ под името „Анонимен“. В крайна сметка той можеше да пусне слуха, че поемата е негова, а литературният свят щеше да се разшуми за повече информация. Той щеше да издаде книга, или може би десет книги, и да стане световноизвестен, точно като Мистъри Крац.
Е, може би не чак толкова известен.
Л, загадъчният мъж
Джени и Лео си държаха ръцете по време на целия филм и продължиха, докато не излязоха от киното. Джени дори не беше обърнала внимание на филма. Всичко, за което можеше да мисли през цялото време, бе: „Той ще ме заведе у тях след това. Само на пет пресечки сме от голямата сграда с портиер на Парк авеню. Ще се запозная с кучето му, с майка му и личния й треньор, и десетте им прислужници…“
— Мислех си да се разходим до „Гугенхайм“ — Лео й отправи усмивка, която показваше пукнатия му зъб.
„Ако беше такъв паралия, тогава защо родителите му не го бяха завели на зъболекар да му оправят зъба?“ — зачуди се Джени. И все пак тя се радваше, че не го бяха завели.
— Минава осем. Музеите не са ли затворени по това време?
— Веднъж в месеца работят и през нощта — обясни Лео. — И е много по-готино, защото виждаш картините, когато навън е вече тъмно.
Ако Джени разсъждаваше правилно, щеше да помисли, че това е най-доброто нещо, което някой някога е казвал. Първо, колко страхотно беше, че двамата, тя и Лео, бяха увлечени по изкуството и музеите? Второ, колко хубаво беше, че той знаеше за тези вълнуващи нощни събития и че искаше да я заведе на едно такова?
Но единственото, за което си мислеше тя, беше: „Той няма да ме заведе у тях! Какво ми има? Какво му има? Каква е неговата история?“.
— Имаш ли домашни любимци? — настоя тя подозрително, докато пресичаха Второ авеню и се отправиха на изток към Пето.
— Домашни любимци? Не. Защо? — Лео сложи ръка на раменете й. — Бррр. Не ти ли е студено? Искаш ли моя шал?
Още един стоплящ сърцето романтичен жест, но забеляза ли го тя?
„Никакви домашни любимци? — замисли се Джени, твърде разсеяна, за да усети студа. — Но защо му е да лъже? И как така се опитва да смени темата на разговора толкова бързо?“
Музеят „Гугенхайм“ се извисяваше в призрачен силует, наподобяващ гърне, надвиснало над тях в тъмата. „Целувка, целувка“, призоваваше едно знаме, развяващо се над входа на музея. Лео се изчерви, когато забеляза, че Джени гледа към него.
— Хайде, нека да влезем.
Джени отвори чантата си, за да плати своя билет за вход, но Лео й направи знак да остави портмонето си.
— Няма нужда. Аз членувам тук. Може да влезем свободно.
Членува? Добре, добре, добре. Не беше ли казала Елиз, че Лео е бил забелязан на онази благотворителна вечер в музея „Фрик“ в четвъртък вечер? Вероятно семейството му притежаваше „Гугенхайм“.