„Глупак“ — сам се нахока Дан. Елиз беше само на четиринадесет, а той бе почти на осемнадесет. Той беше по-лош дори от някой гадняр. Пълен загубеняк.
Елиз все още стоеше там, в очакване отново да я целуне и изведнъж той изпита яд към нея, защото това всъщност би било добра идея.
Той се обърна и седна пред компютъра, като движеше мишката насам-натам.
— Мисля, че сладките вече са готови — каза й той грубо.
Елиз остана на място, а Дан започна да си проверява имейла. Той остана с гръб към нея, докато най-накрая не я чу да тръгва към вратата.
— Мислех, че искаш да сме гаджета — измрънка тя, а в гърлото й напираха сълзи. Миг по-късно Дан чу как външната врата на апартамента се хлопна.
Той взе тетрадката си и обърна на нова страница. „Заради бисквитите и заради хляба“ — написа той и спря.
Беше малко трудно да се почувства вдъхновен.
В протестира твърде много
— Знам, че сега работиш върху доклад, а и се видяхме миналата вечер, но искаш ли да вечеряме заедно? — Ванеса на практика крещеше по телефона.
— Какво, сега ли? — попита Джорди.
— Да. Сега. — От хола внезапно се понесе песнопение — родителите на Ванеса посрещаха група приятели художници за вечерта на „искрата на градивния камък“. Каквото и да означаваше това, по дяволите.
— Може да се срещнем някъде в квартала ти — предложи тя. — Където и да е.
— Уау — каза Ванеса, като пристигна. Въпреки името си, „Буба“ — италианско ресторантче край Колумбийския университет — беше доста приятно. Очакванията й бяха за маси с карирани мушами в червено и бяло и порции картофки, сервирани към всяко ястие. Вместо това покривките бяха бели, имаше свещи и звучеше джаз музика. Беше само пет и половина, а ресторантът беше все още празен. Но дори и това бе романтично, по един традиционен начин.
Джорди вече беше седнал на една маса и беше поръчал бутилка червено вино. Сервитьорът взе черното вълнено палто на Ванеса и й помогна да се настани на стола.
— Чувствам се толкова зряла.
Джорди сви рамене, като че ли бе свикнал да го прави. Все пак той беше в колеж.
— Харесвам червилото ти.
Ванеса не можеше да каже дали се шегува, или не. Джорди имаше постоянно изражение на приятно дързък човек, което правеше разгадаването на емоциите му твърде трудно. Де да можеше носът му да действа като барометър, да става по-дълъг или по-къс в зависимост от настроението му.
Не че тя наистина искаше носът му да стане по-дълъг.
— Моите родители правят някакво откачено парти и пеят с група така наречени художници в нашия апартамент. — Ванеса се намръщи, разтвори салфетката си и я сложи в скута си. — Не мога да изчакам да си тръгнат.
Джорди отпи от виното и стисна устни, като че ли наистина се наслаждаваше на вкуса му. Неговите скъпи очила бяха на масата и Ванеса за пръв път видя, че очите му бяха светлозлатисто-кафяви като на лъв.
Какъв начин да забележиш цвета на очите на едно момче, след като вече си го целувала!
— Мисля, че родителите ти са невероятни — каза той. — Имам предвид, че са необходими много усилия и кураж, за да бъдат такива… там навън.
Ванеса повдигна гъстите си кафяви вежди.
— Аз ще ти кажа. — Тя придърпа стола си напред и сложи лакти на масата. — Когато бях малка, бях цялата в рани. Разчоплях всяко срязване или ухапване от насекомо, докато не прокърви. И знаеш ли какво казваше майка ми? Тя казваше, че трябва да си събирам коричките, та баща ми да може да направи някаква творба от тях. Не е ли това най-налудничавото нещо, което някога си чувал? Имам предвид, че повечето майки биха се притеснили за белезите, които остават, или пък биха отвели децата си на психиатър. Моите родители ги е грижа само за тях си и за тяхното „изкуство“.
Джорди сви рамене.
— Може би тя се е пошегувала.
Ванеса се намръщи и отвори менюто си. Antipasti, primi, secondi, dolci11. Да се шегува? Тя никога не беше чувала майка си толкова крайно духовита.
— Не мисля така.
Джорди я наблюдаваше, докато тя подробно изучаваше менюто.
— И все пак аз наистина им се възхищавам. Имам предвид това, че позволяват на теб и сестра ти да живеете сами. Малко родители биха го позволили.
— Да. Малко биха го позволили — съгласи се Ванеса намръщено.
— Бих искал да отида във Върмонт и да видя как живеят там — добави Джорди нетърпеливо.