Ванеса отмести поглед от менюто и издаде тревогата си.
— Защо?
— Не знам. Не съм срещал такива хора дето са… знаеш… особени. Предполагам, от чисто любопитство. — Той отпи глътка вино и отново стисна устните си. — Е, майка ми спомена, че си имала доста сериозен приятел. Между вас всичко ли е приключило, или…?
Ванеса затвори менюто, без да се спре на нещо конкретно. Все пак не беше много гладна — просто й се искаше да се махне от къщи.
— Да, всичко приключи. Дори вече не сме и приятели. — Обикновено в гласа й се усещаше горчива хапливост, но точно сега той беше затреперил от вълнение. — Не че ми пука — добави тя язвително.
Сервитьорът дойде и Ванеса си поръча салата. Тя искаше да бъде едно от онези слабички, руси момичета от нейния клас в „Констънс“, които ядяха само суха маруля и желе.
Джорди отчупи парче хляб от панерката на масата.
— Е, ти ли скъса с него, или той с теб? — Той натопи хляба в малка купичка със зехтин с дългите си деликатни пръсти.
Тя никога не беше мислила реално за това кой с кого беше скъсал. Всъщност, никога не беше имало официална раздяла. След като беше хванала Дан да се задява с онази персона Мистъри Крац на сцената на онзи клуб за поезия, тя спря да му се обажда по телефона. Ако някой беше скъсал с някого, то това беше тя, тя скъса с него. Но това означаваше ли, че той може би изобщо не беше искал да къса с нея?
Беше доста объркващо, за да мисли за това.
— Предполагам, че аз скъсах с него някак от небрежност — каза тя, заеквайки. — Имам предвид, че той ме мамеше. — Стана й неловко да говори с друго момче за връзката си с Дан. Беше странно да разговаря с друго момче, тъй като единственият човек, с когото някога бе разговаряла, беше самият Дан. Но дръзката откровеност на Джорди бе просто такава — искрена. Ванеса усети как долната й устна започва да трепери, докато големите й кафяви очи се напълват със сълзи. О, боже. Мразеше да плаче, особено пред хора. Какво й ставаше?
Хайде, хайде. Случва се и на най-добрите сред нас.
Джорди отново сложи очилата си.
— Съжалявам. Не трябва да говорим за това, ако не искаш. — Руменина обля изпитите му бузи. — Аз просто попитах поради лични съображения. — И той отново си свали очилата и ги остави внимателно на масата близо до зехтина. Тогава вдигна поглед и златистите му очи се вгледаха в нейните. — Аз наистина те харесвам, Ванеса.
Майлс Дейвис свиреше и свещите блещукаха. Изведнъж Ванеса почувства, че като че ли се снима в един от онези лошо заснети романтични филми, в които повечето момичета не спират да плачат, и тя не можа да се сдържи.
— И аз те харесвам — изхленчи тя измъчена. Ако беше с Дан сега, тя щеше внезапно да избухне в смях и да му каже да се разкара, задето я е накарал да се разплаче. Но Джорди не беше Дан. Ако му кажеше да се разкара, той вероятно щеше да го направи.
Е, не буквално. Но ние знаем какво има предвид тя.
Ванеса изтри влажното си лице с бялата си копринена кърпичка, размазвайки червилото на Руби навсякъде по нея.
— Съжалявам. Предполагам, че родителите ми наистина доста ме стресират. — Тя остави кърпичката и отпи глътка вода.
— Е, кажи ми нещо за Колумбийския. Като например, кой е любимият ти предмет?
Като че ли наистина я беше грижа. Беше очевидно, че Джорди се интересува от нея само защото родителите й бяха друга възможност за него, а тя се интересуваше от него само защото той не беше никаква алтернатива за нея. Освен това умът й беше толкова зает с най-новата информация, за да обръща внимание на отговора на Джорди. И информацията, която мозъкът й бе толкова зает да обработи, бе, че тя все още беше влюбена в Дан.
Тя просто иска някой, когото да обича
След като прекараха цял ден в каране на ски, последван от един час в наблюдаване как холандският олимпийски отбор по сноуборд се скъсва да тренира на пистата, всички се оттеглиха в хижата в подножието на планината за заслужени халби бира. В камината на хижата бумтеше огън, на пианото свиреше някакъв музикант, а сервитьорките сервираха коктейли в тъмносини потници без нищо отдолу.
Серена седна до Ян, един от седемте сноубордисти. Всички момчета от отбора бяха руси, атлетични и красиви, но тя си избра Ян. Докато караше сноуборд, той си издаваше палците напред по един особено сладък начин, като че ли даваше на планината най-доброто от себе си.