Ванеса развърза своите „Док Мартине“ и ги срита. От ъгъла на хола малкият папагал на Руби, Тофу, грачеше от клетката си, като че ли да я предупреди: „Нещо става! Нещо става!“.
Габриела стана и оправи намачканите места по сложно изработеното розово-лилаво японско кимоно, което носеше. Сивите й плитки бяха вдигнати на главата й, в стил Хайди.
— Между другото, какво правите все още тук? — попита Ванеса. — Мислех, че днес щяхте да се прибирате вкъщи.
Баща й си издуха носа шумно в отговор. Той носеше червен вълнен пуловер, който очевидно беше правен за жена, защото три четвъртите ръкави се свиваха в раменете.
Ванеса се приближи към него и хвърли бърз поглед. Цялото му лице беше на петна и очите му бяха зачервени.
— Татко, болен ли си?
Арло Ейбрамс поклати глава и издуха носа си още веднъж. Нови сълзи се стекоха по бузите му.
— Тихо, тихо — прошепна Габриела, въпреки че не беше ясно на кого.
— Става дума за твоите филми — Руби избухна най-накрая. Тя никога не можеше да запази нещо в тайна. — Показах им твоите филми.
Моля?
Ванеса се втренчи в по-голямата си сестра, твърде вбесена, за да каже нещо. Тогава Арло издуха носа си отново, а гърдите му се надигаха от риданието. Ванеса беше някак разтревожена той да не получи инфаркт или нещо друго.
— Татко?
— Просто си нямахме идея, че си била толкова… артистична — каза Габриела неуверено. — Никаква идея.
Това съвсем не беше комплимент, но Ванеса и не беше просила такъв. Филмите й бяха толкова мрачни и чудати, че едва ли някой можеше да ги хареса.
Арло грабна дистанционното и пусна телевизора отново. Те бяха гледали интерпретация на сцена от филма „Война и мир“, в която не участваше никой друг, освен Дан. Камерата снимаше куп мръсни листа, развети от вятъра насред Медисън Скуеър парк при залез-слънце, след което се прехвърляше на Дан, който лежеше проснат на една пейка в парка. Камерата се приближи към лицето му и сърцето на Ванеса падна в краката й.
— Сега може ли да го изгасим? — каза тя умолително. Но никой не й обърна внимание.
— Това не е просто като да разкажеш история — възкликна Арло смаян. — Но начина, по който го правиш, е като на художник. — И той се обърна с насълзени, изпълнени с кръв очи към Ванеса. — Всичките ни засрами.
— Дори я приеха по-рано в Нюйоркския, защото е толкова добра — забъбри Руби гордо.
Лицето на Ванеса пламна.
— Млъкни.
Габриела зави колебливо единия ръкав на кимоното през рамото си.
— Толкова се гордеем с теб, Доматче — прошепна тя, като използва гальовното име, което Ванеса не беше чувала от бебе.
Тогава Арло се приближи и прегърна и двете, с навлажнено от сълзите лице. Руби се пресегна да разтрие гърба му и скоро четиримата бяха в прегръдка, която дори и най-голямото хипи не би могло да направи. Това не беше в стила на Ванеса, но и не изглеждаше, че някой снима или нещо подобно.
— Джорди ще дойде да поостане при нас за известно време това лято. Има ли проблем? — измърмори Габриела, докато все още бяха прегърнати.
Руби изсумтя.
— Не мисля, че я е грижа какво правите с Джорди.
— О, мислех, че го харесваш — каза майка й.
— Така е — каза Ванеса колебливо. А и Джорди беше мил, докато си траеше. — Аз просто…
— Тя харесва онзи приятел, Дан от филма, малко повече — Арло я прекъсна, прочитайки мислите й. — В него наистина има нещо.
Руби се изкикоти, а Ванеса я ритна по кожените й панталони.
Да, определено в Дан имаше нещо и тя беше напълно сигурна, че знае какво е.
Тя.
gossipgirl.net
Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.
Не е ли страхотно отново да сме тук? Не е ли страхотно отново да сме тук и все още да не знаем къде ще ходим на училище следващата година? Не е ли страхотно отново да сме тук, когато се усеща, че животът ни виси на косъм и всички сме на път да полудеем? Е, ето нещо, което очакваме с нетърпение:
Да се обадим на всички момчета
Знаете, че искате да се срещнете с мен и сега е вашият шанс. Утре е първият ни ден на училище след ваканцията и се предполага, че времето ще е повече от топло и красиво. Веднага щом приключим училищния ден, ще ме намерите да лежа на едно червено одеяло и да се обливам със слънчева светлина на тревата в „Шийп Медоу“. Всички сте добре дошли да се присъедините към мен, а също така може да вземете нещо за хапване и за пийване. Без гевреци и „Гетърейд“, моля. Съжалявам, момичета, но това е покана само за момчетата. Те никога не са били толкова добри в чакането като нас и нали знаете какво казват — най-добрите неща се случват на хора, които знаят да чакат.