— Е, това ли бе всичко, което имаше да ми казваш? — попита той, чувствайки се депресиран.
— Шегуваш ли се? — Отпила четвърта глътка от второто мартини, Ръсти извади мобилния си от чанта кученце „Луи Вюитон“, която се срещаше доста рядко. — Приготви се, Дани бой. Ще се обадя на Зиг Касъл в „Ред летър“. Ще го убедя да ти даде работа!
„Ред летър“ беше най-престижното литературно списание на света. Създадено преди пет години от немския поет Зигфрид Касъл в изоставен склад в Източен Берлин, наскоро бе купено от издателство „Конде Нает“ и преместено в Ню Йорк, където за момента се развиваше като едно от дяволитите авангардни отрочета на издателите на „Вог“ и „Лъки“.
Ръсти започна да набира преди Дан дори да е успял да каже нещо. Разбира се, да работиш в „Ред летър“ щеше да бъде чест, но в момента наистина не си търсеше работа.
— Но аз все още съм ученик — измърмори той. Неговият агент понякога имаше навика да забравя, че той беше само на седемнадесет и следователно не можеше да се среща с нея на по чаша еспресо понеделник преди обяд или пък внезапно да хване самолета за Лондон, за да посети литературно четене. Или да работи на пълен работен ден.
— Зиг-Зиг, обажда се Ръсти — изтананика тя. — Слушай, бейби, ще ти изпратя един поет. Има потенциал, но му е необходимо малко шлифоване. Разбираш ли ме?
Зигфрид Касъл (Дан все още не можеше да повярва, че Ръсти разговаряше със самия Зигфрид Касъл) каза нещо, което Дан не успя да чуе. Тя бутна телефона към него.
— Зиг иска да говори с теб.
Ръцете на Дан се изпотиха, докато нервно приближаваше телефона до ухото си, и измрънка:
— Здравейте.
— Нямам представа кой си, но Ръсти създаде онази фантастична Мистъри Крац, тъй че предполагам, че трябва и теб да приема, нали? — изфъфли Зигфрид Касъл с високомерен немски акцент.
Дан едва можа да разбере и дума, с изключение на частта с Мистъри Крац. Как може всеки да е чувал за нея, а за него не? Та той беше публикуван в „Ню Йоркър“.
— Благодаря ви много за възможността — отговори той меко. — Следващата седмица съм в пролетна ваканция от училище, така че мога да работя по цял ден. А когато приключи ваканцията, мога да идвам само след училище.
Ръсти грабна телефона от него.
— Той ще бъде при теб в понеделник сутринта — каза тя. — Бай-бай, Зиг-Зиг.
Слагайки точка на разговора, тя захвърли телефона в чантата си и опипа масата за мартинито си.
— Бяхме любовници преди, но сега е по-добре, че сме само приятели — призна тя. Протегна се и го щипна по една от бледите му объркани бузи. — А сега си новият стажант на Зиг-Зиг, неговото сладко малко стажантче!
Ръсти го направи да прозвучи толкова унизително, като че ли Дан щеше да прекарва времето си, разбърквайки безкофеиновото кафе на Зигфрид Касъл и подостряйки моливите му. Но стажът в „Ред летър“ беше толкова престижна и недостижима работа, за която той не можеше да се оплаче.
— И така, дали „Ред летър“5 е кръстено на буквата П за прелюбодейка, която Хестър Прайн трябваше да носи в „Кървавата буква“? — попита той заинтригувано.
Ръсти се втренчи в него учудено.
— Убий ме, но не знам.
Как да не разговаряш с човека, с когото не говориш по принцип
След срещата на редакция „Ранкър“ Ванеса Ейбрамс излетя през вратата на „Констънс Билард“ и се втурна надолу по стълбите. Нямаше коса, която да се развее на гърба й и да подскача красиво на раменете й, защото ходеше с бръсната глава. И нямаше защо да се притеснява, че ще си изкълчи глезена заради високите токчета, защото никога не носеше такива. Всъщност тя никога не носеше обувки, само ботуши. Много големи, със стоманена пластина отпред.
Причината Ванеса да бърза толкова бе, че Руби й беше дала списък с разни стоки от магазина за здравословна храна, които да купи на път от училище към вкъщи. Тя наистина трябваше да го направи и да се прибере преди родителите й да пристигнат, в случай че беше забравила някаква следа от заснемането на филма и те я разкриеха.