Ще се опитам да се върна към началото. Трябва да го сторя, иначе няма да е изчерпателно. Началото е, когато започваш, но не става дума за раждането, то е само статистически факт. Раждането също е начало, но не това, за което говоря. Под начало разбирам мига, когато самият ти прогледнеш и видиш за първи път.
Началото е, когато почнеш да се освобождаваш от погрешните представи и почувстваш самотната, жестока слава, че съществуваш, че си вън от пустотата, че си неделима част от нещо — великия източник на енергия, че добър или лош, си цялостно и смъртно същество.
Началото е, когато схванеш разликата между това, което човек иска да изглежда, и онова, което е: всъщност само един посетител на света, който идва и си отива, заем от времето. Не властелин, а само обитател на пространството, изправен пред изпита на времето. Хората са прекрасни живи същества, винаги пред прага на смъртта и само на една крачка от славата; през целия си живот са деца, защото самият живот е още в своето ранно детство. Хората, които изминават последните си мигове към смъртта на седемдесет, осемдесет или деветдесет години, ги изминават като деца. Отиват си тъй безпомощни, както са дошли.
В очите на своите съвременници може да са били велики, малки или неизвестни, а в очите на бога — благородни, добри и истинни и въпреки това хората, които изминават последните си мигове, достигат края както хората, идващи насам, изминават първия си миг. Тези мигове — идването и напускането на света — са мигове на чудо и тайнство, на доброто и, ако искате обратно, на злото, въпреки че идването е добро толкова, колкото и напускането е зло. И двете са едновременно и добро, и зло.
Те са винаги едно цяло (освен когато се отнася за климата и светлината) и в ония мигове, когато човек познава славата или достига предопределението си в противоположността на другия. Доброто и злото са едно в живота, във всичко, освен в онези мигове, когато ходът на времето спира от безкрайното възвисяване на духа, неизразимото издигане на душата, мигновеното и необхватно разрастване на истината, която търси истина и я открива.
Това е само догадка как стават нещата, догадка как са станали някои неща. Фрагментите са толкова многобройни и разнообразни, че никой не би могъл да каже как е станало всичко. Дори за себе си никое дете на нашия свят, никой човек, велик или неизвестен, благороден или истинен в очите на бога, не може да каже как е станало всичко това, дори представа няма как може да е станало. Може да е само миг, може да е вечност. Засега или завинаги, кой би могъл да знае?
Онази вечер в родния ми град пътувахме с моя братовчед из пустите улици и внезапно срещнахме същество от другия пол. Родено тук, то се разхождаше в здрача, прекрасно като грозд. Братовчед ми се прехласна. Взе да кара на зиг-заг, за да не изпусне момичето от очи, въздишаше с възхищение и обожание, пляскаше се по челото с тъга, възклицаваше на арменски, а на английски повтаряше: „Боже мой!“
Момичето бе не повече от шестнайсет-седемнайсетгодишно, ако не и четиринайсет-петнайсет, но прекрасно като всичко младо на земята, надарено с грация и чудесни форми като всички неща на този свят: зараждащият се ден, плодовете по клоните, морето край бреговете, настроението на сърцето. И аз като братовчед ми бях обхванат от тъга, бликаща от възхищението и преклонението пред красотата, тъй съвършена, че изглеждаше свята, макар и въплътена в дъщерята на някой пияница, идиот или някакъв друг, велик или нищожен. Братовчед ми и аз се любувахме на тази преходна красота, докато тя ни отведе до един коптор на затънтена уличка край железопътната линия. Тогава той, още неспрял да възклицава, се огледа гневно наоколо и ми извика:
— Да идем да пием по една бира!
Отидохме в една кръчма на Вентура авеню и пихме по две бири. После се прибрахме. Няколко души, все като нас, седяха и приказваха. По-старите си припомняха отколешните места и хората, които не са между живите; някогашното време в тази провинция и колко хубаво е било всичко, колко хубаво, и различно, и същото. Тежките времена и случаите, когато някой от нас, тогава още жив, бил на път да си отиде, а другите се молили и го заклевали и накрая тоя, дето бил вече пътник, се спрял и се върнал при нас и най-сетне всички останали могли да си отдъхнат и заспали, а на сутринта пътникът спял като къпан и след седмица или две-три отново бил сред нас, отново един от нас, приказвал си с нас — тригодишен, двайсетгодишен или четирийсетгодишен. Той и сега се смее с нас и всички сме заедно, спокойни, има спокойни маси за всички, ядене и пиене за всички; спокойни времена и спокойна светлина над целия свят. Говорим за смъртта, сякаш смърт не съществува, сякаш годините не отминават, сякаш Дикран е още сред нас, жив, блестящ, остроумен, залива се от смях, прегръща племенниците си, носи им подаръци. Говорим за Ховагим и стария му раздрънкай буик и гнева му, когато някой се държи зле или лъже, и яростта му веднъж, когато един съсед го излъгал, и как той повдигнал форда на съседа си, прекатурил го и извикал: