— На ти да се разбереш! А после пак лъжи!
А ние всички избухваме в смях.
По-късно през нощта отидохме с братовчед ми в града и влязохме в един бар.
— Помниш ли хората, за които говориха те? — попита ме братовчед ми.
— Някои си спомням — казах. — Някои са отпреди моето време, но Ховагим помня. Веднъж ни взе с брат ми на раздрънкания буик до лозето си. Водеше ни и на лов, пускаше ни арменски плочи на стария си грамофон и се просълзяваше. Често ни носеше грозде, праскови и дини. Спомням си този човек, но Дикран не помня. Помня, че съм чувал за него от сестра му, майка ми, от неговата майка, от баба и дядо. Обичам го. Изглежда е бил сериозен човек, макар че винаги се е правел на зевзек.
Отидохме в пивницата на баските на улица Тулеър. Имаше мюзик-бокс. Седнахме там да си пием уискито и да слушаме испански танга и любовни песни. Хубаво място беше. Едно от най-хубавите места за пиене, където изобщо съм ходил. Продължавах да си мисля за оная нощ в Ню Йорк, когато срещнах Джордж Гершуин и той ми разказваше как композира.
Докато пиех, прозрях как стават нещата, но не мога да го изразя. Следователно никой не знае. Той бе отпътувал последния си миг, но все още бе с нас, защото и жив, непрестанно пътуваше — в мрака и обратно в светлината, гледаше и слушаше, изчезваше в сфери, непознати за всички ни, и се връщаше. Знаех, че този е начинът. Но така е съдено — всеки от нас умира, преди да е дошъл, или си отива, преди да е започнал, и недостигнал още мига, който да си спомня, той отново е пръст, скала или нищо.
Във влака по пътя за в къщи бях просто един тъжен арменец, както казват и за индианците. И то не защото е умрял Брамс, Бах или някой от другите — Реноар, Гойя, Достоевски, Дикенс, Робърт Бърнс или Байрон, Даниел Буун или Толстой, Андрю Джаксън или Марк Твен или който и да било от всичките, които обичаме. Просто защото така ни е било дадено от божията милост и благоволение — и доброто, и злото.