Кир Буличов
Така започват наводненията
По небето плуваха облаци. Досега не бях виждал такива облаци. Отдолу, от опаката страна, те бяха лъскави и гладки и отразяваха целия град — покривите, зелени и виолетови, с причудливи, изрязани от дърво украшения, кривите улички, павирани с кварцови блокчета, хората, облечени с ризници и цилиндри, които вървяха по уличките, старомодните автомобили и полицаите по кръстовищата. В ъгъла на прозореца, от който гледах, до рамката заемаше място най-любимото ми отражение — част от брега, рибари с двойни въдици, влюбени двойки, насядали по парапета, майки с дечица. И къщите, и хората на облаците бяха дребни и често трябваше да си доизмислям това, което не можех да разпозная.
Докторът идваше след закуска и сядаше на кръглата табуретка до леглото ми. Въздишаше дълбоко и ми се оплакваше от многобройните си болести. Сигурно си мислеше, че на човек в моето положение му е приятно да научи, че не само той страда. Съчувствувах на доктора. Названията на болестите му често бяха съвсем непознати и поради това можеха да ти се сторят много опасни. Да се чудиш просто как докторът е все още жив и дори тича по коридора на болницата, а високите му токчета тракат по стълбището. С целия си вид той ми даваше да разбера: та това при вас изгаряне ли е? Виж, мене като ме боли зъбът, е друго нещо! Че каква доза е хиляда рентгена? Виж, мене като ме върти коляното… Че какво чудно има в това — счупване на тридесет и две места? Виж, мене…
Отначало бях в безсъзнание. И точно той ме лекуваше след първата клинична смърт. А също и след втората. После, когато дойдох в съзнание, съжалявах за това. Вярно, че те имат необикновени обезболяващи лекарства, но все едно, нали много добре знаех, че те не ще се справят с хилядата рентгена. Това си е стопроцентова филантропия. Нищо друго.
— Днес призори един старец улови в реката грамадна риба — казвам аз, за да разсея доктора от неговите болести.
— Грамадна ли?
— Колкото ръката.
— В облаците ли видяхте това?
— В облаците. А те защо са такива?
— Няма как да се обясни с две думи. Пък и аз не ще мога. Когато оздравеете, ще поговорите със специалистите. Не през цялата година има облаци. Два-три месеца преди да долетите, беше слънчево. Тогава всичко се променя.
— Кое?
— Животът ни се променя. Пристигат въздушни кораби. Но всичко е за малко време.
— Рядко ли пристигат хора при вас?
— Няма пътнически кораби. Пък и как ще има? Не може да се направи разписание…
„Защо“ — исках да запитам, но влезе сестрата. И вместо това казах:
— Добро утро, скъпи мой палачо.
И на часа забравих за доктора. Сестрата означаваше процедури.
През деня заспах. Отново сънувах катастрофата. В съня си се видях побелял, Но, изглежда, никога няма да разбера дали наистина не съм побелял. Цялата ми глава е обинтована — само очите се виждат.
— Свързахме се със Земята — каза докторът, като се отби при мен надвечер.
Той се мъчеше да изглежда много весел, макар и двамата да знаехме, че разстоянието от тук до Земята се изминава с кораб почти за половин година.
— Я виж ти — учтиво казах аз и втренчих поглед в тавана.
— Ама вие чуйте само. Съобщиха ни, че „Колибри“ се зарежда с гориво на база 12–15. Утре излитат насам. Тя далече ли е?
Искаше ми се да успокоя доктора, но така или иначе той щеше да научи истината. Казах му:
— Ще пристигнат след около четиридесет дена.
— Прекрасно — отговори той, все още широко усмихнат. Но вече не му беше весело. И той разбираше, че няма да изкарам и тези четиридесет дена. Но нали е доктор, длъжен беше да каже нещо.
— На борда им има лекар и препарати. За три часа ще ви вдигнат на крака.
— Тогава вече няма да има кого да вдигат на крака. По реката върху облаците плаваше обърнат с комина надолу много дълъг параход и белият дим от комина му увисваше от облака чак до прозореца ми.
— Дръжте се като юнак — каза докторът.
Не исках да споря с него.
Нощта ми се видя ужасно дълга. Очаквах утрото, но все още не се зазоряваше. Колко ли трае при тях едно денонощие? Ако не се лъжа, двадесет и два часа и няколко минути. И тези часове са разделени на периоди и части. Бях прочел нещо по този въпрос в един справочник. Още когато бях на базата.
Най-после взе да се разсъмва. Учудих се, като видях върху облаците, че улиците гъмжат от хора. Обикновено минувачи се появяваха час, час и половина след разсъмването.
Вратата се отвори, влезе докторът.
— Още ли не са ви донесли закуската? — запита той.
— Не, рано е още.
— Време е, време е — отвърна докторът.
— Кое време е сега? — попитах аз.
— Тринадесета част от третия период — каза той. Не го помолих да ми обясни думите си. Е, нека бъде трети.