— Ще трябва да ви оставя — каза докторът. — Много работа имам.
Върна се след един час и дълго време разглежда лентите със записите на температурата ми, налягането, пулса и разни други неща, потвърждаващи, че още съм жив. Лентите явно не му харесваха, защото докторът започна да си подсвирква нещо весело.
— Е, как е?
— Никак не е лошо. Никак не е лошо. Жалко, че объркаха режима ви. За тази работа главите им трябва да откъснат.
— За какво?
— За пълната безотговорност. На него не му се искало, видите ли, да се разделя с нея. Но както и да е, по-късно ще ви обясня. Впрочем имате ли нещо против привечер да ви прелеем кръв?
— А възражението ми ще бъде ли взето под внимание?
Докторът мило се усмихна и си излезе. На другия ден състоянието ми се влоши. Докторът седеше на кръглата табуретка и зъб не обелваше за своите болести. Навън имаше виелица. До вчера беше топло и рибарите клечаха край реката, поклащайки въдиците над водата, както бръмбарите — хоботчетата си. А днес виелица.
— След половин час ще спре — каза докторът. — Не са упражнили достатъчен надзор.
— Вие и климата ли управлявате? — запитах аз.
— Нищо не управляваме ние — въздъхна докторът. — Това не е живот, ами чисто и просто безобразие. По-скоро да се махат тези облаци.
— Вчера споменахте нещо за безотговорността.
— А, за онзи инцидент ли питате? Това е неизбежно. Един младеж… Какво ви е?
Лошо ми беше. Все още чувах доктора, но не можех повече да се задържа на повърхността на света. Струваше ми се, че се държа за думите на доктора като за хлъзгави тънки гредички, но ето че думите се изплъзват и остават върху водата, а аз потъвам надолу и не смея да си отворя устата, и да си поема въздух…
Дойдох на себе си. Те не знаеха, че съм дошъл в съзнание. Не забелязаха. И аз чувах разговора им. На доктора и на другия лекар, на специалиста по лъчевата болест.
— Не повече от два-три дена — каза специалистът. — Много е зле.
Знаех, че говорят за мен, но много ми се искаше думите им да нямат никакво отношение към мен.
Втори път дойдох в съзнание през нощта. Докторът все така седеше на табуретката и редеше на коленете си нещо като пасианс, но картите приличаха на пощенски марки. Видя ми се отслабнал и остарял. Бях му благодарен, че не беше си отишъл в къщи, а седеше и през нощта до леглото ми, а също и за това, че се бе смъкнал в лицето само защото в отделението му умира човек от Земята, от една съвсем непозната и много далечна планета.
— Спете — каза докторът, забелязал, че отворих очи.
— Не искам — отвърнах аз. — Ще успея да се наспя.
— Не говорете глупости — каза той. — Няма безизходни положения.
— Няма ли?
— Кажете ли само още една дума и ще ви дам приспивателно.
— Не трябва, докторе. Знаете ли кое ме учудва: чел съм, че малко преди смъртта си хората си спомнят детството, родната къща, облени от слънце полянки… А на мен все ми се привижда, че поправям някаква съвсем ненужна кибера.
— Значи, ще живеете — каза докторът.
Задрямах. Знаех, че докторът продължава да седи до мен и да реди пасианс. И сякаш напук ми се присъни обляна от слънце полянка, полянката, по която тичах като дете. Тя беше топла и дъхава. Цялата в цветя, миришеше на мед и наоколо бръмчаха пчели… Реших да не разказвам съня си на доктора. Защо да го тревожа?
Влезе сестрата.
— Всичко е наред, докторе — каза тя. — Гласувахме.
— И какво?
— Сто и седемнадесет „за“, трима въздържали се.
— Прекрасно — каза докторът. — Така си и знаех.
Той скочи и картите, приличащи на марки, се разпиляха по пода.
— Какво има, докторе?
— Животът е чудесен, младежо. Хората са чудесни. Нима не го чувствувате? Ох, как ме боли зъбът! Нямате си представа… Болели ли са ви някога зъби? Вие ще се върнете на вашата полянка. Нали я сънувахте?
— Да.
— Ще се върнете, но с мен. Налага се да ме поканите на гости. Цял живот се каня да ида на Земята и все не остава време. Ако ние с вас издържим още два дена, смятайте, че сме победили.
Не ме лъжеше. И не го казваше, за да ме успокои. Той беше сигурен, че ще оцелея. Наистина това бе странно, защото нямаше място за оптимизъм.
— Сестро, пригответе стимулаторите. Сега няма нищо страшно. — Докторът погледна часовника си. — Кога започваме?
— След пет минути. Дори и по-рано.
През дебелите стъкла на прозорците проникна многоглас рев на сирени.
— След пет минути. Нали вече знаете? — каза непознатият лекар, който надзърна в стаята.
— Спуснете щорите — нареди докторът на сестрата. Тя отиде до прозореца и аз за последен път видях сребърната подплата на облаците. Исках да ги помоля да не спускат щорите, да им обясня, че облаците са ми необходими, но непреодолимо гадене се надигна към гърлото ми и аз не успях да се вкопча за гугукащия глас на доктора, понесох се по вълните, задавяйки се в пяната на прибоя.