— …Така — каза някой на руски. — Ех, че положение! Не знаех на кое от откъслечните видения принадлежи този глас. Той не ме оставяше отново да изпадна в унес и продължаваше да боботи, дълбок и гръмлив. Усилващата се в мен болка беше свързана с този глас.
— Добави още два кубика — нареждаше гласът. — Засега ще го оставим на спокойствие. Глеб, я докарай тук третия комплект. Ей сега ще дойде в съзнание.
Реших да се подчиня и дойдох на себе си. Над мен висеше широка черна брада, дълги пухкави мустаци и също такива пухкави като мустаците вежди. И от тези космалаци гледаха малки светлосини очи.
— Ето че дойде в съзнание — каза брадатият. — Сега вече няма да те оставим да заспиш. Че, току виж, си свикнал само да спиш.
— Вие…
— Доктор Бродски от „Колибри“.
Бродски извърна лице от мен и се изправи. Изглеждаше много висок, най-висок от всички в стаята.
— Колега — премина той на космически език. — Позволете още веднъж да прегледам историята на болестта.
Моят доктор извади цял куп бели ленти на ролки със записи.
— Така — мърмореше си Бродски. — Единадесети ден… Четиринадесети ден… А къде е продължението?
— Това е всичко.
— Не, вие не ме разбрахте. Исках да попитам, къде е втората половина на месеца? Нали той боледува повече от четиринадесет дена?
— Четиринадесет — каза докторът и в гласа му прозвучаха звънливи насмешливи нотки.
— Преди четиридесет и три дена ние стартирахме от базата — продължи да боботи Бродски. По пътя икономисахме три денонощия, повече не беше възможно да се икономиса…
— Ей сега ще ви обясня всичко — каза докторът. — Но струва ми се, че дойде вашият помощник…
След шест часа лежах на най-обикновено легло, без превръзки, без шини, без обтегачи. Новата кожа леко ме сърбеше и се чувствувах толкова отпаднал, че едва вдигах ръка. Но страшно ми се пушеше; дори се опитах да споря, макар и доста апатично, с Бродски, който ми забрани да пуша до следващия ден.
— Все пак нека да изясним тази работа — каза Бродски, навел глава над историята на моята болест. — Колко време сме летели ние и колко дни болният е лежал тук при вас?
Бродски извади от джоба голяма лула и се зае да я разпалва.
— Тогава и вие не пушете — казах аз. — Иначе ще ви взема лулата. Само за едно смукване съм готов да извърша престъпление.
— Болният — строго каза Бродски. — Това, което е позволено на Юпитер, не е позволено на кого?
— На вола, на болния, на космонавтите със скафандри — отвърнах аз. — Имам висше образование.
Моят доктор слушаше разговора ни, навел мило глава към рамото си. Напомняше на онзи дядо, чийто внук бе глътнал вилицата, но в последния момент се изхитрил с помощта на дошлия лекар да я върне в столовата.
— Не знам дори откъде да започна — каза най-сетне докторът. — Цялата работа е там, че нашата планета е твърде глупава галактична формация. През по-голямата част от годината е изцяло покрита със сребристи облаци, които напълно ни откъсват от външния свят.
— Но нали все пак ние долетяхме тук…
— Корабът може да пробие пласта от облаци, но обикновено никой не ще да се занимава с това. И то защо: облаците по някакъв начин нарушават причинно-следствената връзка на повърхността на планетата. Спомняте ли си как преди няколко дена в града се разсъмна малко по-късно от обикновено?
— Да, спомням си — казах аз. — Отначало мислех, че съм се събудил твърде рано.
— Разсъмването закъсня. Един влюбен младеж не искал да се разделя с възлюблената си. И какво, мислите, направил? Качил се на кулата, където е главният градски часовник, и вързал топуза за голямата стрелка. И часовникът тръгнал по-бавно. На което и да е друго място на Галактиката от подобна постъпка не би се случило нищо. Е, да речем, някой ще закъснее за работа. И толкова. А на нашата планета в периода на „сребристите облаци“ ходът на времето се забави. Разсъмването настъпи по-късно от обикновено.
Докторът се полюбува на нашето голямо учудване и продължи:
— Но бедата не е само в това. Ако в един град часовниците избързват, то в друг може да изостават. И разсъмването в различните места настъпва различно. Какво ли не опитвахме! Забранихме да се ползват личните часовници, защото времето зависи дори от тях, въведохме задължително сверяване всеки час на всички часовници на планетата… Но после се отказахме от всички тези мерки. Чисто и просто всеки жител на планетата си има часовник. И щом на планетата живеят сто и двадесет милиона души, то средното време, което показват сто и двадесет милиона часовници, е правилно. Едни избързват, други изостават, трети вървят вярно. Ясно ли е?