— Значи, ако вие сега преместите часовника си напред, и времето ще ускори своя ход? — запитах аз.
— Да, но толкова малко, че никой не ще забележи. Но ако грешката се окаже голяма, достатъчно е съвсем малко да се преместят стрелките на главния часовник — и всичко ще си дойде на мястото.
— А вашият влюбен дали е знаел това? ~ запита Бродски.
— За съжаление да. Това се знае от всички.
— И често ли се случва такова нещо?
— Много рядко. Ние волю-неволю сме дисциплинирани. Но от друга страна пък, знаем, че когато е крайно наложително, можем да управляваме времето. Така стана и с нашия болен. Съветът на планетата взе решение да спаси гостенина. Знаехме, че му остават да живее два, най-много три дена. А на вашия кораб са му необходими четиридесет дена. за да долети до нас. Спомняте ли си, че аз помолих сестрата да спусне щорите.
— Да.
— Направих го, за да не ви смущава бързото сменяне на деня с нощта.
— Но тази мярка е много болезнена за планетата!
— Ние съзнателно се решихме на някои трудности. Нещо повече, както се разбра сега, „Колибри“ пристигна с пет часа по-рано, отколкото очаквахме. Това означава, че много жители на града са преместили напред ръчните си часовници и будилниците.
… След три дена пристигнахме на космодрума. Докторът щеше да пътува с нас на Земята. Все още се чувствувах много отпаднал и се опирах на бастун. Слаб сняг се сипеше от сребристите облаци и размътваше гладката им повърхност. За първи път видях собственото си отражение. Вдигна ли глава, и малкото човече с бастунчето също вдига глава и погледите ни се срещат.
Заминаването ни се позабави. Аз се уморих и се хванах за една кръгла пръчка, закрепена с винтове за стената на космогарата. Така ми беше по-удобно да стоя, Бродски държа много дълга реч, с която благодареше на жителите на планетата.
— Време е — каза капитанът на „Колибри“, който стоеше до мен. — След петнадесет минути излитаме.
Прегръщам се и се сбогувам с приятелите…
И тогава отдалеч се зачу глухо, зловещо бучене, сякаш някой беше засвирил на огромен контрабас. Бученето се усилваше, раздробяваше се на отделни звуци и се приближаваше към нас.
Хората около нас прекъснаха разговорите си и се заоглеждаха. Чу се разтревожен женски глас:
— Детенцето ми, къде си? Тичай при мен.
Стори ми се, че на хоризонта, при далечните планини, се издига стена от мъгла.
— Какво става? — разтревожи се докторът. — Какво се случи?
Изглежда, изпращачите разбраха каква е работата и хукнаха в скривалището на космогарата. Докторът завъртя глава като птица и втренчи поглед в мен.
— Веднага си махнете ръката! — извика той. — Какво направихте!…
Дръпнах ръката си, обърнах се и погледнах кръглия предмет, за който се държах преди малко. Оказа се най-обикновен живачен термометър.
— Това не е часовник — смутено се пошегувах аз, — а термометър.
— Точно така! — развика се докторът, хвана ме за ръката и ме задърпа към вратата на космогарата. — Забравихте за причинно-следствените връзки.
Бродски тежко трополеше подир нас, като поглеждаше през рамо приближаващата вече стена от мъгла.
Взех да се досещам, но надявайки се все още, че се лъжа, запитах неуверено:
— Какво се случи, докторе? Какво направих?
— Нима не разбирате? Погледнете термометъра. Загрели сте го и сте повишили температурата с няколко градуса. В целия град! И снегът се е стопил… Не се бавете нито секунда. По-скоро в кораба! Започва наводнение!