— Спи — казах му аз. — Предстои ни дълъг път. Тебе те очакват.
Таканът въздъхна и пристъпи от крак на крак.
Дадохме на старейшината една хилядарка. Точно толкова, колкото беше поискал. Наложи се да дадем още четири хиляди на даркското началство. Старейшината съжали, че бе поискал малко. Казал беше „хиляда“, защото не очакваше, че ще се намерят същества, способни да дадат толкова пари за един такан.
Не можахме същия ден да откараме такана в Дарк. Всъдеходът беше малък. Всички други заминаха, а пък аз останах да чакам голяма кола. Бях взел кинокамерата и целия ден снимах такана, дечурлигата, които вървяха по петите ми, и стареца Сопа. Той има две ръце повече от другите ловци от същото племе и ми напомняше шесторъкия Шива. Старецът седеше до вратата на колибата си и прижумял равнодушно, гледаше обектива. Радвах се, че поостанах в тези места. Над селото се издигаха сивосинкави планини, под бора на площада беше поставен дървен идол, целият мазен от лой. Едната му част се беше пропукала и бе завързана с мръсен парцал.
Уморявах се много бързо, но почти не ползвах кислорода. През нощта ме измъчи кошмарен сън — таканът уж отишъл в планините и аз се катеря през отровните бодли подир него и не мога да го настигна. А очите ме болят от блещукането на козината му. После таканът излита към облаците, а крилата му, подобни на крила на водно конче, отадалеч приличат на синкава мъгла.
Ловците отидоха в гората да търсят змей и ме взеха със себе си. Гората беше пуста и тиха като през есенно време. Вече няколко седмици не беше валял дъжд. Издъхналата трева шумолеше под краката ни. Набрах си букет от дребни розови цветя. Те миришеха на гнило и на пипане цветовете им бяха влажни. Искаше ми се да си изсуша цветя за спомен, но до вечерта те се стопиха.
След два дена пристигна голяма кола с клетка. Половин час преди тя да се покаже на площада, се чуваше тежкото дишане на мотора й, който с усилие преодоляваше изкачването. Искаше ми се още да остана в селото и аз лелеех надеждата, че моторът ще се повреди. Исках всяка сутрин да гледам сивосинкавите планини. Отидох при такана да го огледам още веднъж преди заминаването.
Дъщерята на старейшината, която не ме обичаше, защото щях да откарам такана, ни махна с ръка, когато колата завиваше при последната къща. Клетката се поклащаше при завоите и таканът пристъпяше бързо от крак на крак, за да запази равновесие.
В самолета таканът стоеше до мен, сложил топлата си глава на коленете ми, и очите му бяха тъжни. Устните му мърдаха, сякаш ми шепнеше нещо, а аз го успокоявах, като го почесвах по полегатото чело.
На столичното летище неочаквано много хора посрещнаха самолета. Сред тях имаше високопоставени чиновници, представители от други планети и любопитни хора. Пръв до самолета дойде директорът на зоологическата градина. Нямаше търпение да види такана. Той би предпочел да го задържи при себе си, но даркските власти го бяха продали на Земята и правителството не възразяваше. То искаше таканът да бъде подарък на Земята. Всички вярваха, че сега, когато вече нямаше съмнение в неговото реално съществуване, ще могат да набавят още няколко екземпляра за себе си.
Слязохме с такана по стълбата на пластмасовата листова настилка и посрещачите идваха при нас и го милваха по топлия коприненомек хълбок. Таканът търпеливо чакаше да го заведат на по-прохладно. В долината му беше задушно, горещо и хълбоците му тежко се повдигаха.
Настаниха го в климатизираната стая на космическата служба. Искахме той да се аклиматизира и да укрепне преди предстоящото пътуване.
Таканът посърна. Отказваше да яде непознатата му трева. Аз всеки ден досаждах на химиците, които търсеха да изнамерят подходяща храна за пленника. Вечер до стаята се трупаха посетители. В столицата беше станало модерно да се ходи при такана. Аз гледах да не пускам гостите. На такана му бяха омръзнали посетители.
Бях се привързал към него. Струваше ми се, че в сънищата си вижда сивосинкавите планини и далечните снежни облаци.
В столицата беше горещо. Още в зори перестите облаци се стопяваха и навън виснеше ситен сив прах. Свикнах да работя в стаята на такана. Там беше по-прохладно. Понякога той ставаше от пресъхналата настилка, идваше при мен, заставаше зад гърба ми и стараейки се да не ми пречи, гледаше как пиша на машината.