В три часа през нощта телефонът в стаята ми зазвъня. Директорът на зоологическата, объркан от тревога, ми съобщи, че таканът е много зле. Изкрещях в слушалката, че веднага тръгвам. Запалих лампата на масата, но от вълнение ръцете ми не улучваха ръкавите на ризата.
На такана му станало лошо още преди да бъде затворена зоологическата, но директорът се надявал да го излекува сам и не ми позвънил. Страхувал се да не си помисля, че те са виновни за заболяването на животното.
Дълго тичах по нощните улици, като се спъвах в пукнатините на паважа, подхлъзвах се в локвите, плашейки гущерите и слепите змии. При вратите ме посрещна един служител и средното му око беше затворено — види се, му се спеше. Не можах да разбера какво ми казва и затичах по нанагорнището покрай клетките с червеите и покрай заградените площи, където, разбудени от моите стъпки, сновяха черни сенки.
Таканът лежеше в кабинета на директора, а той самият в бяла престилка седеше до масата, отрупана с шишенца, ампули, кутийки. Директорът беше разтревожен, но аз нямах време да го успокоявам.
Очите на такана бяха покрити с бели ципи като при птиците. Той дишаше рядко, с хрипове и от време навреме по козината му пробягваше тръпка. И тогава ситно-ситно тропаше по пода с белите си копитца.
Помислих си, че преди да умре, таканът вижда сиво-синкавите планини, но аз не ще успея да го върна обратно.
Козината му беше все така мека и топла под дланта ми, но аз знаех, че до разсъмване ще изстине. Не можех да го застрелям, нали бяхме приятели.
Неочаквано таканът отвори очи, сякаш искаше да се сбогува с мен. Но той гледаше към вратата, а не към мен. Там стоеше дъщерята на старейшината.
— Ето ме и мен — каза тя. — Разбрах по писмото, че на такана му е зле. Донесох планинската трева. Когато са болни, дългоногите ядат тази трева.
Момичето смъкна от рамото си чувала, от който из стаята се разнесе тънък аромат на планински ливади и вятър.
Таканът каза нещо на момичето и то извади от чувала сивосинкави като планините цветя…
Дъщерята на старейшината дойде на космодрума да ни изпрати. През двата дена, които прекарахме с нея край болния такан, ние се сприятелихме и тя ми повярва, че таканът трябва да замине с мен на Земята.
Той не беше още укрепнал, но когато стюардесата на „Орион“ видя как тримата слязохме на космодрума, извика от възторг, а аз му казах:
— Ето виждаш ли, нали ти казвах.
— Ще събудя пътниците — каза стюардесата. — Те положително много ще се учудят. Ами той може ли да лети?
— Ще лети — казах аз. — Но не бива да събуждате пътниците. Има време, ще му се нарадват.
Двамата с такана наблюдавахме как върви товаренето на нашата менажерия, а след това тръгнахме към каютата, където ни чакаше капитанът, който каза, че това е нарушаване на правилника, но той самият нямал абсолютно нищо против.
На Земята долетяхме след три седмици. През това време таканът се запозна с пътниците, гордееше се, че е център на внимание. Крилата му толкова пораснаха, че можеше вече да лети по дългия коридор на кораба и дори носеше на гърба си едно десетгодишно момиченце.
Оказа се, че момиченцето има книгата, която ни беше необходима, и аз я прочетох на такана. Той повтаряше след мен някои стихове и разглеждаше картинките, учудвайки се, че толкова много прилича на героя на книжката.
Решихме появяването на такана на Земята да бъде организирано като представление. Направихме на момиченцето червени ботушки и му ушихме червена рубашка с коланче. А също и раирани панталони. Това не беше много лесна работа. Загубихме три дена в търсене на материали и ако панталоните и рубашката бяха ушити от стюардесата и майката на момиченцето, то ботушките трябваше да ги правя аз самият. Изпободох си до кръв пръстите и похабих няколко метра червена пластмаса.
Таканът помоли да облечем момиченцето и остана доволен от резултата.
Последната нощ от пътуването той не спа и нервно потрепваше с копито по преградката.
— Не се тревожи — казах му аз. — Спи. Утре ни чака тежък ден.
Когато „Орион“ кацна и телевизионните камери се приближиха, таканът отиде до люка и каза на момиченцето:
— Дръж се по-здраво.
— Знам — отговори то.
Капитанът нареди да отворят люка. Камерите забръмчаха и всички, дошли на грамадното летище, гледаха в черния отвор на люка.
И през ум не ми беше минало, че новината за нашето пристигане ще предизвика такова вълнение на Земята. На космодрума бяха дошли десетина хиляди души, а телеспътниците, които ни посрещнаха на външната орбита и ни придружиха като почетен ескорт до летището, кръжеха наоколо като тумбести бръмбари.