Те се спогледаха и изведнъж започнаха да се смеят. Кросуел бе пожертвал вече три пъти мустаците си поради същите причини.
Докато Кросуел се бръснеше, Мартин успя да разбуди напълно лингвиста. Чедка беше лемуроподобен хуманоид от Ебория IV, една от малкото планети, с които Земята поддържаше успешни взаимоотношения. Еборианците бяха лингвисти по природа, подпомагани от асоциативните си възможности да откриват ред в неразборията от думи. При това винаги се оказвала прави в тълкуванията си. Навремето те бяха обходили значителна част от галактиката и биха могли да заемат значително място в нея, ако не страдаха от необходимостта да спят по двайсет часа.
Кросуел привърши с бръсненето и облече бледозелен гащеризон и сандали. Тримата заедно минаха през дезинфекционната камера. Мартин пое дълбоко дъх, прошепна кратка молитва и отвори люка.
Откъм тълпата дюрелианци дойде тиха въздишка, въпреки че вождът (или жертвата) остана мълчалив. Те наистина бяха хуманоиди, ако се пренебрегнеше бледнината и овчата унилост на физиономиите им, по които Мартин не успя да забележи никакво изражение.
— Не прави гримаси — предупреди той Кросуел.
Те бавно пристъпиха и спряха на около три метра от застаналия напред дюрелианец. Мартин проговори тихо:
— Ние идваме с мир.
Чедка преведе, после изслуша отговора, който бе произнесен толкова тихо, че едва се чуваше.
— Вождът казва, че сте добре дошли — съобщи Чедка кратко.
— Хубаво — доволно каза Мартин, който пристъпи още няколко крачки напред и започна да говори. От време на време спираше, за да може да бъдат преведени думите му. Искрено и с голяма убедителност той произнесе Първата реч ББ-32 (за хуманоидни, примитивно-пасторални и вероятно неагресивно настроени извънземни).
Дори и Кросуел, който трудно можеше да бъде впечатлен, трябваше да признае, че словото беше прекрасно. Мартин каза, че те са пътешественици отдалеч, преминали през Великата бездна, за да се срещнат приятелски и да поговорят с милите хора от Дюрел. Той говори за далечната зелена планета Земя, която много прилича на тяхната, за добрите и скромни хора на Земята, които им протягат ръка за поздрав. Каза им за великата идея за мир и сътрудничество, която произлиза от Земята, за всеобхватното приятелство и много други прекрасни неща.
Когато свърши, последва дълго мълчание.
— Той всичко ли разбра? — прошепна Мартин на Чедка.
Еборианецът кимна и зачака отговора на вожда. Мартин вече се потеше от притеснение, а Кросуел не можеше да престане да опипва току-що обръснатата си горна устна.
Вождът разтвори уста, пое конвулсивно въздух, извъртя се леко встрани и се строполи.
Това беше ужасен момент, непредвиден в никоя от съществуващите теории.
Вождът не се изправи повече. Явно не ставаше дума за някакъв церемониален жест. Всъщност дишането му бе затруднено като на човек, изпаднал в безсъзнание.
При тези обстоятелства на контактната група не й оставаше друго, освен да се оттегли в кораба си и да изчака по-нататъшното развитие на събитията.
Половин час по-късно един от местните се приближи към космическия кораб и поговори с Чедка, като поглеждаше с опасение към хората от Земята, и си тръгна веднага щом свърши.
— Какво каза тоя? — попита Кросуел.
— Вождът Морери се извинява за припадъка си — кратко предаде Чедка. — Той каза, че е допуснал непростима грешка.
— Аааа! — възкликна Мартин. — Значи неговият припадък даже може и да ни бъде от полза. Той със сигурност ще иска да поправи впечатлението от „невъзпитаното“ си държане. И понеже е било непредвидено обстоятелство, за което ние не сме виновни…
— Не — прекъсна го Чедка.
— Какво не?
— Виновни сме — каза еборианецът и се сви на кълбо, за да спи.
Мартин разтърси дребния лингвист и го събуди.
— Какво друго е казал вождът? Как така ще сме виновни за припадъка му?
Чедка се прозя широко.
— Вождът бил много притеснен. Той устоял на дъха ви колкото можел, но тази чужда миризма…
— Дъхът ми ли? — стресна се Мартин. — Моят дъх го е повалил?
Чедка кимна и неочаквано за всички се изхили, след което моментално заспа.
Вечерта дойде и дългият, неясен здрач на Дюрел премина незабелязано в нощ. Огньовете на селото проблясваха през окръжаващата го гора и един по един загасваха в нощта. Но в космическия кораб свети чак до зазоряване. А когато слънцето изгря, Чедка се измъкна от кораба и потегли със задача към селото. Кросуел дремеше над сутрешното си кафе, докато Мартин ровеше из медицинския комплект на кораба.
— Това е просто временно задържане — заговори с надежда Кросуел. — Винаги се случват такива дреболии. Помниш ли когато на Дингофореба VI…