— Такива дреболии затварят достъпа до някои планети завинаги — натърти Мартин.
— Ама как би могъл човек да предположи, че…
— Трябваше да го предвидим — ядосано изръмжа Мартин. — Какво като никъде досега дъхът ни не им се е сторил неприятен. Тук е!
Той триумфално се върна с шишенце розови таблетки.
— Абсолютна гаранция за неутрализирането на всякакъв дъх. Дори и на този на хиена. Взимай две.
Кросуел взе таблетките.
— А сега какво?
— Сега ще чакаме, докато… Аха! Какво каза той?
Чедка се промъкна през входния люк, като търкаше усилено очи.
— Вождът се извинява за припадъка.
— Това го знаем. Карай нататък.
— Той ви кани да посетите село Ланит когато ви е удобно. Вождът разчита, че този инцидент няма да наруши приятелските чувства между вашите две миролюбиви и добронамерени раси.
Мартин въздъхна облекчено. Той се поизкашля и попита колебливо:
— Ти спомена ли му нещо за… подобряване на дъха ни?
— Уверих го, че той няма да му създава повече неудобства — каза Чедка. — Макар че на мен никога не ми е пречил.
— Чудесно! Тръгваме за селото. Защо не вземеш и ти някое от тези хапчета?
— В моя дъх няма нищо неприятно — отвърна самодоволно еборианецът.
Тримата тръгнаха веднага към село Ланит.
Когато човек си има работа с примитивно-пасторален народ, той търси прости, но много символични действия, тъй като точно това е най-лесно разбираемо. Метафори! Лесни и прости възприятия. Малко думи, но много жестове! Такива са правилата за контакт с примитивно-пасторални цивилизации.
Докато Мартин приближаваше селото, там започна проста, но твърде символична церемония. Местните чакаха в селото си, което се намираше на една поляна в гората, заобиколена от коритото на пресъхнала река. През него бе прехвърлен малък каменен мост.
Мартин тръгна към средата на моста и спря приятно усмихнат към дюрелианците. Когато видя няколко от тях да потреперват и да се оттеглят, той си спомни собственото предупреждение за гримасите и престана да се усмихва. Остана така доста дълго.
— Какво става? — попита Кросуел, спрял в началото на моста.
Мартин заговори с висок глас:
— Нека този мост завинаги символизира връзката, която свързва тази красива планета с…
Кросуел извика нещо, но Мартин не разбра какво може да е сбъркал. Погледна към селяните — те не помръдваха.
— Махай се от моста! — изкрещя Кросуел. Но преди Мартин да успее да се помръдне, цялата конструкция се срути под краката му и той падна тежко в сухото дере.
— Да пукна, ако съм виждал някога по-проклета работа — говореше Кросуел, докато му помагаше да се изправи. — Още при първите ти думи камъните започнаха да се разпадат. Предполагам, че в резултат на някакъв резонанс.
Едва сега Мартин разбра защо дюрелианците говореха шепнешком. Той опита да стъпи на крака, но изпъшка и седна на земята.
— Какво има? — попита Кросуел.
— Май съм си изкълчил глезена — нещастно измърмори Мартин.
Вождът Морери се приближи, следван от двайсетина селяни. Той изшептя кратка реч и подари на Мартин бастун от резбовано и полирано черно дърво.
— Благодаря! — Мартин се изправи подпрян на бастуна и се обърна към Чедка. — Какво каза той?
— Вождът каза, че мостът бил построен само преди стотина години и бил в добро състояние — преведе Чедка. — Той моли да извините дедите му, че не са го направили по-здрав.
— Хмммм.
— И освен това вождът казва, че май нямаш късмет.
„Може и да е прав — помисли Мартин. — Или може би ние, земните хора, изобщо сме неумела раса.“ Защото въпреки добрите им намерения все повече цивилизации започваха да се боят от тях, да ги мразят, да им завиждат. И всичко това главно на основата на първите впечатления.
Но тук все още имаше някакъв шанс. Какво ли друго би могло да се случи?
С принудена усмивка, която веднага изтри от лицето си, Мартин закуца към селото заедно с Морери.
В технологично отношение дюрелианската цивилизация беше слабо развита. Използваха колелото и лоста, но техниката им не отиваше по-далеч. Имаха и някаква представа от равнинна геометрия и астрономия.
В художествено отношение обаче дюрелианците бяха умели и изненадващо напреднали, особено що се отнася до резбата върху дърво. Даже и най-простите колиби бяха украсени с красиво резбовани и подредени пана.
— Мислиш ли, че бих могъл да направя няколко снимки? — попита Кросуел.
— Че защо не — отвърна Мартин. Той възхитено погали с пръсти едно голямо пано, изработено от същото черно дърво, от каквото беше направен и бастунът му. Под пръстите си усети гладката и нежна структура на материала.