Выбрать главу

Зарадван, Кросуел импулсивно протегна ръка. Вождът я погледна объркан за момент, а после я пое, явно учуден какво да прави с нея и защо му я подават. В следващия момент зяпна от непоносима болка и бързо дръпна ръката си. По кожата му моментално избиха червени петна от изгаряне.

— Че какво би могло…

— Потта! — досети се Мартин. — Тя е киселина. Може да оказва почти мигновен ефект върху кожата им. Хайде да се махаме по-скоро оттук.

Местните жители се събираха и някои от тях взимаха в ръце камъни и пръти. Вождът, макар и измъчен от болката, спореше с тях. Но земните хора не дочакаха да разберат резултата от спора. Те се оттеглиха към кораба толкова бързо, колкото им позволяваше куцукането на Мартин.

Зад тях гората бе тъмна и изпълнена със съмнително движение. Пристигнаха до космическия кораб задъхани. Кросуел, който вървеше напред, се спъна в някакви треви и падна. Удари главата си в люка, който изкънтя.

— По дяволите! — изрева от болка той.

Скалата под краката им започна да трепери и да се разцепва.

— В кораба! — заповяда Мартин.

Успяха да отлетят, преди скалата да се разцепи напълно.

— Трябва пак да е било резонанс — каза Кросуел след няколко часа, когато корабът вече летеше в Космоса. — Ама пък какъв късмет… Да кацнем върху скален разсед!

Мартин въздъхна и поклати глава.

— Наистина не знам какво да правя. Иска ми се да се върна, да им обясня, обаче…

— Провалихме се — измърмори Кросуел.

— Явно. Грешки. Грешка след грешка. Започнахме зле и с всичко което правехме, ставаше все по-зле.

— Не сте направили нищо лошо — прекъсна ги Чедка с толкова съчувствен тон, какъвто не бяха чували досега от него. — Не е ваша грешката. Вие сте си такива.

Мартин се позамисли.

— Да, прав си. Нашите гласове ги разтърсват. Изражението на лицата ни им е неприятно, жестовете ни ги хипнотизират, дъхът ни ги трови, а потта ни ги изгаря. О, Господи!

— Господи, Господи — съгласи се начумерено Кросуел. — Та ние сме живи химически заводи… Произвеждаме само отровни газове и разяждащи течности.

— Но вие не сте само това — прекъсна самосъжалението им Чедка. — Гледайте.

Той вдигна бастуна на Мартин. По горната му част, там където се бе подпирал с ръката си Мартин, отдавна изсъхналите пъпки бяха цъфнали в розови и бели цветове, а ароматът им изпълваше кораба.

— Виждате ли? — възхити се Чедка. — Вие сте и това.

— Но този бастун беше от напълно изсъхнало дърво — зачуди се Кросуел. — Предполагам, че това се дължи на някаква мазнина от кожата ти.

Мартин трепна.

— Дали пък всичките онези резби, дето ги пипахме… Къщите… Храмът…

— Вероятно — отговори му Кросуел.

Мартин затвори очи и си го представи. Внезапното разцъфване на мъртвите, сухи дървени пана.

— Мисля, че те ще разберат — каза той, като се опитваше сам да си повярва. — Това е красив символ, а те са доста интелигентен народ. Аз мисля, че ще одобрят… Е, поне нещичко от онова, което сме.

Информация за текста

© 1956 Робърт Шекли

© 1996 Рени Димитрова, превод от английски

© 1996 Росен Димитров, превод от английски

Robert Sheckley

All the Things You Are, 1956

Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008

Издание:

Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2

„Мириам“ ЕООД, София, 1996

Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996

ISBN: 954-9513-03-3

The Collected Short Fiction, Book Two, 1991

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8819]

Последна редакция: 2008-08-14 08:00:00