— Ще трябва да отидете до Главната квартира, за да получите назначението си, а тя ми е на път. Ще ви оставя.
Клетус се качи. Екзотът се пресегна и набра върху контролния пулт маршрута. Таксито се издигна върху въздушната си възглавница и плавно се плъзна между редиците от боядисани в бяло военни постройки.
— Благодаря — каза му Клетус.
— Няма защо — отговори Мондар. — Вие току-що спасихте живота ни там в джунглата. Бих искал да направя за вас нещо повече от гола благодарност. Доколкото разбирам, бихте желали да говорите отново с Дау де Кастрис?
Клетус погледна Пълномощника с любопитство. През целия си живот му беше доставяло удоволствие да контактува с хора с ясни цели, които се стремяха да ги постигнат. А за петте дни, откакто се запозна с Мондар, стана свидетел на целеустременността на екзота, която може би се равняваше на неговата.
— Мислех, че Де Кастрис замина за столицата на Нова Земя.
— Да — съгласи се Мондар. Таксито направи десен завой и излезе на по-широк булевард, насочвайки се към голямо здание от бял бетон, най-отгоре на което се развяваше националният флаг на Съюза. — Но Нова Земя е само на двадесет и пет минути оттук по въздуха. Коалицията няма преки дипломатически контакти с нашето екзотианско правителство тук, на Кълтис, и както моите хора, така и Де Кастрис гледат да не пропуснат и най-малката възможност за разговори. Все пак Коалицията е тази, срещу която воюваме — без нея Нова Земя няма да издържи и шест седмици. И така, тази вечер в дома си давам неофициално малко парти със студен бюфет и свободни разговори. Ичан и Мелиса ще дойдат. Ще се радвам ако и вие дойдете.
— С удоволствие — отвърна Клетус. — Ще мога ли да доведа и помощника си?
— Помощник?
— Младши лейтенант Арвид Джонсън, ако имам късмет и той не е получил друго назначение — обясни Клетус. — Един от бившите ми студенти от академията. Посети ме преди два месеца по време на отпуска си. Интересът ми към Бакхала се породи от това, което той ми разказа.
— Наистина ли? Тогава го доведете непременно. — Таксито се плъзна и спря пред пешеходна пътека, водеща към входа на голямото бяло здание. Мондар натисна един бутон и вратата от страната на Клетус се отвори. — Доведете всеки, който мислите, че ще се забавлява. Около осем часа.
— Ще бъдем там. — Клетус се обърна и остави пешеходната пътеката да го пренесе до зданието на Главната квартира.
— Полковник Клетус Греъм? — повтори младши лейтенантът с тясно лице, седнал зад разхвърляно бюро в канцеларията за разквартируване и получаване на назначения, когато Клетус му се представи. — Вие трябва да докладвате на генерал Трейнър веднага — веднага, след като пристигнете.
Гласът му беше висок тенор и докато говореше, се усмихваше неприятно. Клетус любезно се осведоми как да стигне до кабинета на генерала.
Стъклената врата, която най-накрая откри, с надпис „Бригаден генерал Джон Хюстън Трейнър“ го въведе в приемна, където широкоплещест, започнал да оплешивява петдесетгодишен полковник очевидно приключваше с някакви заповеди към охранен тридесетгодишен капитан, седнал зад единственото бюро в стаята. Полковникът се обърна и изгледа Клетус.
— Вие сте Греъм? — рязко попита той.
— Точно така — мило каза Клетус, — а вие?…
— Дюплейн — отговори грубо другият. — Аз съм началник-щаб на генерал Трейнър. Не трябва ли да отидете при офицерите на разположение?
— Аз съм със специално назначение от Женева, полковник — обясни Клетус.
Дюплейн изсумтя, обърна се кръгом и излезе през вратата, откъдето току-що беше влязъл Клетус. Той погледна дебелия капитан зад бюрото.
— Сър — обърна се към него капитанът. В гласа му имаше известна доза съчувствие. Лицето му не беше нелюбезно, дори беше интелигентно независимо от тежката гуша и двойната брадичка, която го подпираше отдолу. — Бихте ли седнали за момент, докато уведомя генерал Трейнър, че сте тук?
Клетус седна и капитанът се наведе над микрофона на вътрешния телефон върху бюрото му. Клетус не можа да долови отговора, който получи, но капитанът вдигна поглед и кимна.
— Можете да влезете, полковник — и посочи към вратата зад бюрото му.
Клетус се изправи. Мина през вратата в следващия кабинет и се озова право пред едно доста по-голямо бюро, зад което седеше подобен на бик мъж в средата на четиридесетте, чието лице с едри черти беше украсено с поразяващо дебели черни вежди. Клетус си спомни, че прякорът на генерала беше Бат (Прилепа) Трейнър. В момента Бат Трейнър го гледаше изпод заплашително сключените си вежди.