— Партизаните ще дойдат, няма съмнение. Залагам репутацията си — изрече Клетус невъзмутимо. — Можете да смятате, че вече съм я заложил. Спомням си, че говорих с някои мои колеги преподаватели в академията и с някои приятели от Вашингтон и предсказах това прехвърляне на сили веднага след пристигането на Дау де Кастрис в Нова Земя.
— Вие сте предсказали… — Тонът на Бат изведнъж се промени, стана почти коварен. Той седна зад бюрото, сключи вежди и се замисли. След малко тъмните му очи светнаха. — Значи залагате репутацията си, така ли, полковник? Но резервните части са нещо, което нямам, и освен това сте тук като технически съветник… Ще ви кажа как ще стане. Ще изтегля една част от „Отдих и преподготовка“ и ще ги изпратя заедно със завеждащия офицер. Той естествено ще бъде по-младши от вас, но вие, ако искате, можете да отидете с тях. Официално само като наблюдател, аз обаче ще го предупредя, че трябва да се съобразява със съветите ви… Съгласен ли сте?
Последните думи бяха изджафкани рязко — или се съгласявай, или си затваряй устата.
— Разбира се. Както желае генералът.
— Добре! — Бат изведнъж се ухили, показвайки зъбите си в сърдечна вълча усмивка. — А сега можете да вървите, за да се погрижите за квартирата си, полковник. Но бъдете на разположение.
Клетус се изправи.
— Благодаря ви, сър — каза той и си тръгна.
— Няма защо, полковник. Няма защо — чу гласа на Бат, който почти се разкиска, докато Клетус затваряше вратата на кабинета.
Клетус напусна зданието на Главната квартира и отиде да види къде ще живее. След като се установи в Общежитието за несемейни офицери, той се разходи до офицерските канцеларии с копие от заповедите си и провери дали младши лейтенант Арвид Джонсън, за когото беше споменал на Мондар, е все още свободен. Осведомиха го, че е, и той попълни молба да зачислят лейтенанта към него като член на изследователския щаб. Помоли да го свържат веднага с него.
После се върна в общежитието. След по-малко от петнадесет минути звънецът на стаята му извести, че има посетител. Клетус стана от стола и отвори вратата.
— Арвид! — възкликна той, пускайки посетителя вътре, и затвори вратата след него. Арвид Джонсън влезе, обърна се и се усмихна щастливо, докато стискаха ръцете си. Клетус беше висок, но Арвид се извисяваше като кула — от подметките на черните си ботуши до върха на късо подстриганата си руса коса.
— Все пак дойдохте, сър — каза Арвид усмихнат. — Знам, казахте, че ще дойдете, но не можех да повярвам, че ще напуснете академията заради това.
— Тук ще се случи нещо.
— Сър? — Арвид изглеждаше озадачен. — Тук, на Кълтис?
— Не толкова мястото, колкото хората са тези, които карат нещата да се случват. В момента сред нас има един човек — Дау де Кастрис, и първото нещо, което ще поискам от теб, е да дойдеш с мен на партито в негова чест тази вечер.
— Дау де Кастрис? — повтори Арвид и поклати глава. — Не мисля, че го познавам…
— Министър на междузвездните работи на Коалицията — обясни Клетус. — Пътуваше на същия кораб, с който дойдох и аз… Играч.
Арвид кимна.
— О, един от шефовете на Коалицията! Не е изненадващо тогава, че тук ще започнат да се случват разни неща… Какво искате да кажете с думата играч, сър? Имате предвид, че обича да спортува ли?
— Не в обикновения смисъл — Клетус започна да цитира: — „Кой си играе с империи и чии залози са тронове? Чия маса — земя, чии зарове са човешки кости…“
— Шекспир? — попита любопитно Арвид.
— Байрон, неговата „Бронзова епоха“, има предвид Наполеон.
— Сър, наистина ли смятате този Де Кастрис за втори Наполеон?
— Не повече — отвърна Клетус, — отколкото Наполеон е бил Де Кастрис много по-рано. Но те имат някои общи черти.
Арвид почака малко, ала Клетус не каза нищо повече. Едрият млад мъж кимна отново.
— Да, сър. В колко часа трябва да бъдем на това парти, полковник?
ШЕСТ
Когато Клетус и Арвид пристигнаха в резиденцията на Мондар, над веригата хълмове, заобикалящи Бакхала откъм вътрешността, се разнасяше тътенът на гръмотевица. Звукът беше някак по-плътен отколкото на Земята. Но над града небето беше чисто. Над покривите на сградите, разпрострели се до пристанището, жълтото слънце на Кълтис беше оцветило еднакво небето и морето в златисторозово.
Къщата на Мондар, заобиколена от различни видове местни и земни дървета и цъфнали храсти, беше разположена на малък хълм в източното предградие на града. Самата постройка беше от стандартни строителни елементи, комбинирани по оригинален начин, като беше обърнато повече внимание на функционалността, отколкото на външния вид. Но вътре ставаше ясно, че като се изключат основните форми, функционалното беше останало на заден план. Навсякъде личеше внимателна артистична намеса.