— Но ако се окаже, че съм един успяващ луд?…
— Това ще е друго нещо. Ала човек едва ли може да разчита на това. Така че всичко, което мога да ви кажа, е, че съжалявам. Надявах се, че няма да ме разочаровате.
— Изглежда, че имам навика да разочаровам хората — отвърна Клетус.
— Също както сте решили да рисувате, вместо да постъпите в академията, а след това сте изоставили рисуването заради военния живот — промърмори Де Кастрис. — И аз съм разочаровал хората в моя живот. Имах много чичовци и братовчеди, пръснати из Коалицията — всички преуспяващи мениджъри, бизнесмени, също като баща ми. Но аз избрах политиката — той млъкна,когато Мелиса се присъедини към тях.
— Не беше нещо важно… О, Клетус — обърна се тя към него, — Мондар каза, че ако искате да го намерите, той ще бъде в работния си кабинет. Това е отделна постройка отвън, зад къщата.
— Откъде трябва да мина? — попита Клетус.
Тя му посочи един сводест изход в отсрещния край на стаята.
— Излезте оттам и завийте наляво. Коридорът води до врата, от която се излиза в градината. Постройката, където е кабинетът му, е веднага зад нея.
— Благодаря.
Той намери коридора, както му го беше описала Мелиса, и по него излезе в градината. Тя представляваше терасирана площ с пътеки, които стигаха до редица от дървета. Върховете им се огъваха рязко под напора на горещия влажен вятър на фона на небе, изпълнено с лунна светлина и разпокъсани облаци. Нямаше следа от постройка.
Докато се колебаеше, Клетус зърна слабо проблясване между дърветата и тръгна през градината. Пресече тясната редица дървета и се озова на открито пред една подобна на гараж постройка с нисък покрив, която така се сливаше с растителността около нея, че сякаш беше наполовина потънала в земята. През ниските, покрити с дебели завеси прозорци се процеждаше светлинката, която беше забелязал преди това. Вратата се отвори безшумно при приближаването му. Той пристъпи вътре и тя се затвори зад него. Спря инстинктивно.
Озова се в стая, потънала в мека, но ясна светлина. Приличаше повече на библиотека, отколкото на кабинет, въпреки че имаше нещо и от двете. Въздухът беше с особен вкус, леко разреден, сух и чист като на висок планински връх. Върху рафтовете за книги, покриващи и четирите стени, имаше изненадващо богата колекция от старомодни печатни томове. Пулт за информация и система за ползване на библиотеката заемаха единия ъгъл на стаята. Но Мондар беше седнал далеч от тези устройства, върху един бял стол без облегалка, с вдигнати и кръстосани пред него крака, като Буда в поза лотус.
Нямаше нищо друго необичайно. Още докато минаваше през вратата обаче едно дълбоко, инстинктивно предупреждение изкрещя в него и го спря на прага. Почувства трептящо напрежение да изпълва въздуха в стаята — усещане за голяма, невидима сила, която в момента е в деликатно временно равновесие. За секунда като че ли загуби съзнание.
Сетне погледът му се проясни. За един мимолетен, но сякаш безкраен миг той видя това, което беше в стаята — а и което го нямаше.
Възприеманото от очите му беше като две версии на една и съща сцена. В нея Мондар не седеше на стола, а се носеше в поза лотус на няколко сантиметра над седалката. Пред и зад него се разстилаше непрекъсната поредица от двойни образи, прозрачни, но отчетливи. И докато близките бяха негови двойници, по-отдалечените имаха различни лица — пак от Екзотика, ала на други мъже, на други Пълномощници. Те се стелеха пред и зад него и се губеха в далечината.
Клетус забеляза и собствените си изображения, които сякаш излизаха от него. Предните можеше да види, а онези, които бяха отзад, усещаше. Пред него стоеше Клетус с две здрави колена, следващите двама бяха различни, по-едри мъже. Но през всички минаваше обща нишка, свързваше пулсовете на техния живот с неговия и продължаваше в обратна посока през него до един мъж без лява ръка, нататък и нататък, през живота на всички зад него, докато накрая свършваше с могъщ стар човек в доспехи, възседнал бял кон, с жезъл в ръка.
Но това не беше всичко. Стаята беше изпълнена със сили и живи напрежения, идващи от големи разстояния и фокусирани в тази точка. Като нишки от златна светлина те свързваха всички заедно — някои от изображенията на Клетус с тези на Мондар и дори Клетус с Мондар и Мондар с него. През единствения момент, докато очите на Клетус възприемаха сцената, те двамата и техните изображения — предшестващи и следващи ги, висяха втъкани в гоблен от тази вътрешносвързана светлинна структура. Мондар рязко извърна поглед към Клетус и гобленът с изображенията изчезна. Стаята стана нормална.