— Откъде знаете? — Арвид го погледна изненадано и го последва извън стаята през дългото преддверие на общежитието.
Клетус му се усмихна, накуцвайки до него, но не му отговори, докато не излязоха навън, в мъгливия полумрак преди зазоряване, където ги чакаше колата. Качиха се и Арвид седна зад пулта за управление. Когато едрият лейтенант включи машината и тя се плъзна върху въздушната възглавница, Клетус продължи:
— Бях почти сигурен, че генералът ще ми даде някой такъв. Не се тревожи за това, Арв. И без това днес ще бъдеш достатъчно зает. Искам да свършиш следното: потърси някакъв офис и персонал — един офицер за административен началник, двама писари и един за водене на документация, по възможност с изследователска специалност. Можеш ли да се захванеш веднага с това?
— Да, сър — отговори Арвид. — Не знаех обаче, че имаме разрешение за нещо такова…
— Все още нямаме — прекъсна го Клетус. — Но ще ти осигуря. Ти само намери помещенията и хората, така че да са на разположение, когато получим разрешението.
— Разбрано, сър.
Когато пристигнаха на мястото, откъдето щяха да тръгват, Клетус видя хората от групата под командването на лейтенант първи ранг Уйлям Атайър — застанали свободно в редици, екипирани, въоръжени и очевидно готови да потеглят. Предположи, че мъжете са закусили, и тъй като не им беше командващ офицер, не му влизаше в задълженията да се грижи за това, а да попита Атайър нямаше да е любезно, пък можеше и да го засегне.
Клетус се измъкна малко непохватно от колата и се загледа как Арвид разтоварва електрическия кон със снаряжението.
— Полковник Греъм? — произнесе един глас зад него. — Аз съм лейтенант Атайър и командвам тази част. Готови сме за тръгване…
Клетус се обърна. Атайър беше нисък, мургав, сравнително слаб мъж в средата на тридесетте с нос като клюн. Чертите му носеха отпечатък на неопределено високомерно изражение, което явно му беше станало навик. Речта му беше рязка, дори агресивна, но думите в края на всяко изречение изтъняваха и заприличваха на хленч.
— След като най-после сте тук, сър — добави той.
Последното ненужно изявление граничеше с безочливост. Клетус обаче не му обърна внимание, а се вгледа над рамото на Атайър в мъжете зад него. Потъмнялата им от слънцето кожа и смесицата от ново и старо снаряжение предполагаше наличие на опит. Но те бяха необичайно тихи и той не се съмняваше на какво се дължи това. Да те измъкнат по средата от „Отдих и преподготовка“ и да те изпратят в сражение не беше нещо, което би могло да ощастливи един войник. Той погледна отново Атайър.
— В такъв случай ще започнем веднага товаренето, нали, лейтенант? — изрече любезно Клетус. — Кажете ми къде предпочитате да се кача.
— За транспорта ще използваме два въздушни товарни кораба — изръмжа Атайър. — Моят помощник, сержантът, ще бъде във втория. Вие по-добре елате с мен в първия, полковник…
Той млъкна и се загледа в електрическия кон, чиито перки бръмчаха. Арвид току-що беше включил малката турбина на превозното средство, пригодено за един човек, за да може то само да се придвижи до товарния кораб. Явно до този момент Атайър не беше свързвал коня с Клетус. Това беше малко необичайно превозно средство за предстоящия излет. Конят беше създаден главно за инспекция на аеропортовете и приличаше на велосипед без колела, чиято рамка се състоеше от метални пръчки. Те преминаваха по цялата му дължина и стигаха до две противоположно въртящи се перки от двете му страни, задвижвани от турбина с атомен заряд, разположена точно под тях. Оръжието на Клетус и торбите му бяха прикрепени на пречката пред седлото.
Не беше много красива гледка, но очевидно не тя беше причината за намръщването на Атайър.
— Какво е това? — поиска да знае той.
— То е за мен, лейтенант — отвърна бодро Клетус. — Знаете ли, имам протеза на лявото коляно. Не бих искал да ви задържам, вас и вашите хора, ако се наложи някъде да се придвижваме бързо пеш.
— О? Е-е… — Атайър продължи да се мръщи. Тъй като спря насред изречението, това бе достатъчно доказателство, че въображението му беше изневерило в усилията си да намери необходимото извинение, за да забрани вземането на коня. Все пак Клетус беше подполковник. Атайър се обърна остро към Арвид:
— Качвайте го тогава! По-бързо, лейтенант!
Той се зае отново да разпределя групата от около осемдесет души на двата въздушни товарни кораба, които чакаха на транспортната площадка на петнадесет метра един от друг.
Качването на борда премина гладко и леко. След двадесет минути вече се плъзгаха над върховете на дърветата на север, към прохода Етер, а небето над далечните планински вериги беше започнало да просветлява от изгрева.