— Не бих могъл да отделя повече от един взвод с един ефрейтор — промърмори накрая Атайър към картата. Поколеба се, очевидно мислеше усилено, сетне вдигна глава и погледна лукаво. — Това е ваше предложение, полковник. Може би ако поемете отговорността за отклоняване на част от моите сили към Синята река…
— О, нямам нищо против да я поема — отвърна Клетус. — Но както сам казахте, аз не съм действащ офицер и не бих могъл да поема командването на частта в условия на сражение…
Атайър се ухили.
— О, това ли било! — възкликна той. — Ние не се придържаме чак толкова стриктно към правилата, полковник. Просто ще дам заповед на ефрейтора, отговарящ за взвода да изпълнява каквото вие кажете.
— Това, което кажа аз? Искате да кажете — точно това, което му кажа? — попита Клетус.
— Точно така — отвърна Атайър. — Има такива правила за подобни критични ситуации. Като командир на изолирана част аз мога да дам извънредна задача на някого или на целия военен персонал, както преценя за необходимо. Ще кажа на ефрейтора, че временно съм ви назначил за действащ офицер, а освен това вашият чин отговаря.
— Но ако все пак партизаните минат през брода на Синята река, аз ще разполагам само с един взвод, така ли?
— Те няма да го направят, полковник — успокои го Атайър, сгъвайки със замах картата. — Няма. Но ако все пак се появи някой партизанин — е, тогава ще се наложи да решавате сам. Експерт по тактиката като вас, сър, би трябвало да се справи с толкова лека задача.
Оставяйки едва прикритата подигравка да се носи във въздуха след него, той стана и мина в задното помещение, където пътуваха половината от неговите войници.
Товарният кораб остави Клетус и неговия взвод до най-горния от трите брода на Синята река и се издигна отново в сенките на зората, която още не беше огряла този западен склон на планинската верига, разделяща Бакхала от Нова Земя. Атайър беше избрал за взвода под командата на Клетус един източен слаб деветнадесетгодишен ефрейтор на име Ед Джарнки и още шестима мъже. В момента, когато слязоха от кораба, и седмината се разположиха удобно върху земята, облягайки гърбове на дънерите на близките дървета. Намираха се на малка поляна, заобиколена от високи дървета, до брега на реката и гледаха с леко любопитство Клетус.
Той не каза нищо. Само ги гледаше. След минута ефрейторът Джарнки скочи на крака. Един след друг се изправиха и останалите, докато накрая застанаха в разбъркана редица пред Клетус с изострено внимание.
Той се усмихна. Сега изобщо не приличаше на офицера, когото бяха видели да се качва и после да слиза от кораба. Чувството за хумор не беше изчезнало от лицето му. Но в добавка се беше появило нещо друго, нещо мощно, силно и настойчиво в начина, по който ги гледаше. Сред тях премина някакъв ток и независимо от желанието им ги напрегна до крайност.
— Така е по-добре — отбеляза Клетус. Дори и гласът му се беше променил. — Е добре, вие сте мъжете, които ще спечелят битката на деня тук, на прохода Етер. И ако следвате правилно нарежданията ми, това ще стане, без дори да се одраскате или изпотите.
ОСЕМ
Те втренчено го гледаха.
— Сър? — обади се Джарнки след известно време.
— Да, ефрейтор? — отвърна Клетус.
— Сър… Не разбирам какво искате да кажете — успя да каже Джарнки след моментна борба със себе си.
— Искам да кажа, че ще плените голям брой партизани, без самите вие да пострадате. — Той изчака, защото Джарнки отвори повторно уста, а след това бавно я затвори.
— Е? Това отговаря ли на вашия въпрос, ефрейтор?
— Да, сър.
Джарнки утихна. Но в неговите очи, както и в очите на останалите, насочени към Клетус, се четеше подозрение, граничещо със страх.
— Тогава да се захващаме за работа — подкани ги Клетус.
Той започна да разполага хората — един от другата страна на плиткия брод на реката, която тук правеше широк завой покрай поляната, двама долу на брега от двете страни на поляната, а останалите четирима — качени на дърветата по-далеч от реката, натам, накъдето биха тръгнали преминалите през брода партизани.
Последен настани Джарнки.