— Поне сте честен играч — забеляза той.
Клетус взе чашата, която Де Кастрис беше оставил, и покри бучката захар. Отново размени местата на обърнатите чаши с бързи движения.
— Ще опитате ли пак? — попита той.
— Щом искате. — Този път Де Кастрис избра чашата, която се падаше от десния край на редицата. Появи се друга бучка захар.
— Още веднъж? — подкани го Клетус. Отново покри бучката и размести чашите. Сега Де Кастрис избра чашата в центъра и я тръсна върху масата, когато се появи нова бучка захар.
— Какво означава това? — попита той. Усмивката му беше изчезнала окончателно. — Какъв е смисълът на всичко това?
— Означава, че вие, господин министър, не можете да загубите, докато аз контролирам играта — отговори Клетус.
Де Кастрис го изгледа остро за секунда, сетне покри бучката и се облегна назад, поглеждайки Патер Тен.
— Ти размести чашите този път, Патер — каза той.
Усмихвайки се злобно на Клетус, Патер Тен стана и размести чашите — но толкова бавно, че всеки на масата лесно можеше да проследи чашата, която Де Кастрис беше вдигнал последна. Тя накрая се озова отново в средата. Де Кастрис погледна Клетус и посегна към чашата отдясно на тази, под която очевидно имаше бучка захар. Ръката му се поколеба за момент, сетне се отдръпна. По лицето му отново плъзна усмивка.
— Разбира се — той погледна Клетус. — Не знам как го правите, но знам, че ако вдигна тази чаша, под нея ще има бучка захар. — Ръката му се премести към чашата в противоположния край на редицата. — И ако избера тази чаша, сигурно ще има и тук?
Клетус нищо не каза, само се усмихна.
Де Кастрис кимна. Беше възвърнал характерната непринуденост на държанието си.
— Всъщност — започна той — единствената чаша, под която съм сигурен, че няма бучка захар, е онази в средата, защото всички знаем, че под нея трябва да има. Прав ли съм?
Клетус продължаваше само да се усмихва.
— Прав съм — заключи Де Кастрис. Той протегна ръка над средната чаша, наблюдавайки очите на Клетус, след което я отдръпна. — Тази беше вашата цел с демонстрацията на чашите и бучките, нали, полковник? Да ме накарате да възприема ситуацията по този начин, но и да ме направите толкова несигурен в себе си, след като сбърках три последователни пъти, че да обърна чашата в средата и да докажа на себе си, че наистина е празна. Вашата истинска цел беше да разклатите моята увереност в собствената ми преценка, съгласно вашата тактика на грешките, нали?
Той посегна и чукна с нокът средната чаша така, че тя зазвънтя като малка камбанка.
— Но аз няма да я обърна — продължи, гледайки Клетус. — Мисля, че ми стана ясна причината, поради която се опитвате да ме накарате да го направя. Искате да ми направите впечатление. Е добре, аз съм удивен — но само малко. И за да ви покажа колко малко, хайде да оставим чашата така, без да я обръщаме. Какво ще кажете?
— Само това, че разсъжденията ви са отлични, господин министър. — Клетус посегна и обърна другите две чаши, като за момент покри гърлата им с ръка, преди да ги постави празни с отворите нагоре. — Какво друго?
— Благодаря ви, полковник — меко каза Де Кастрис. Облегна се назад на стола, а очите му бяха присвити като резки. Протегна дясната си ръка, хвана столчето на винената чаша и започна да го върти между палеца и показалеца си с точни завъртания, сякаш се опитваше внимателно да го завие в бялата покривка. — Споменахте, че сте взели точно този полет до Кълтис, защото сте знаели, че и аз ще бъда тук. Не ми казвайте, че сте си направили този труд, за да ми покажете своята игра на „има-няма“.
— Само отчасти — отговори Клетус. Напрежението в атмосферата около масата като че ли изведнъж нарасна, въпреки че гласовете и на двамата оставаха спокойни и любезни. — Исках да се запозная с вас, господин министър, защото ще имам нужда от вашата помощ да устроя нещата така, че да мога да завърша труда си върху тактиката.
— О-о? — проточи Де Кастрис. — И по какъв точно начин очаквате, че ще ви помогна?
— Възможностите сами ще се появят — и за двамата, господин министър — Клетус бутна стола си назад и се изправи, — след като ме срещнахте и знаете към какво се стремя. А сега мисля, че е време да се извиня за нахлуването си във вашата компания и да си тръгна.
— Един момент, полковник — измърка Де Кастрис.
Слаб звук на счупено стъкло ги прекъсна. Чашата на Мелиса лежеше счупена и разлята до чинията пред нея, а тя самата се изправяше несигурно на крака с ръка на челото.
ТРИ