— Давайте — отвърна Клетус.
Лекарят пристегна лентата на спринцовката около ръката на Клетус, поставяйки цилиндъра с деления над вената. Нивото на течността се виждаше. Той постави пръст върху буталото.
— Непрекъснато ще ви питам за вашето име. Опитвайте се да не ми го казвате. Докато отказвате да отговаряте, аз ще увеличавам дозата. Готов ли сте?
— Готов съм.
— Как се казвате? — попита лекарят. Клетус усети студения допир до кожата на ръката си.
Поклати глава.
— Кажете ми вашето име? — повтори лекарят.
Клетус отново поклати глава. Продължаваше да усеща студенината. За своя изненада нямаше никакви други признаци за действие на наркотика върху него.
— Как се казвате?
— Не.
— Кажете ми вашето име…
Разпитът продължи и Клетус продължи да отказва. Внезапно стаята като че ли се изпълни с бяла мъгла. Главата му се замая и това беше последното, което си спомняше.
Когато се върна в съзнание, лекарят стоеше до леглото му. Спринцовката беше извадена от ръката му.
— Не — поклати глава лекарят и въздъхна. — Устояхте, докато изгубихте съзнание. Просто няма смисъл да опитваме с трансплантация.
Клетус го изгледа почти студено. — В такъв случай предайте на Мондар, Пълномощника от Екзотика, че искам да говоря с него.
Лекарят отвори уста да каже нещо. Сетне размисли и кимна.
Една сестра се появи на вратата. — Генерал Трейнър е тук и иска да ви види. Чувствате ли се добре да го приемете?
— Разбира се — отвърна Клетус. Натисна страничния бутон на леглото, който повдигаше частта за главата, и я изправи до седнало положение. Бат влезе, застана до кревата и погледна надолу към него. Лицето му беше като каменна маска.
— Седнете, сър — покани го Клетус.
— Няма да се задържам дълго — отказа Бат.
Отиде да затвори вратата. После се върна и впери свиреп поглед в Клетус.
— Имам да ви кажа само две неща. Когато най-сетне успях да разбия вратата на вашия офис и намерих пистолет да прострелям пантите, беше вече неделя следобед. Затова се измъкнах тайно от града и позвъних на полковник Дюплейн, преди да вдигна тревога. Предполагам, ще бъдете щастлив да узнаете, че няма да се шуми около станалото. Официално съм претърпял лека катастрофа в петък следобед недалеч от Бакхала. Колата ми е излязла от пътя. Изгубил съм съзнание и съм останал прикован в нея. Не съм успял да се измъкна преди неделя следобед. Освен това официално пленяването на новоземляните в Двете реки сте извършили по моя заповед.
— Благодаря ви, сър.
— Не ме ласкайте! — изръмжа меко Бат. — Знаехте, че съм достатъчно умен да не обикалям наоколо и да вдигам врява, докато не разбера защо сте ме отстранили от пътя си. Знаехте, че ще постъпя именно по този начин. Вие ме заключихте и никой няма да разбере за това. Но пленихте две трети от армията на Нова Земя и аз съм този, който ще обере повечето лаври в Женева. Ето така стоят нещата и това е едното, което съм дошъл да ви кажа.
Клетус кимна.
— Другото е следното — продължи Бат. — Това, което направихте при Двете реки, е чудесен пример на военно изкуство. Възхищавам му се. Но не мога да се възхитя от вас. Не ми харесва вашият начин на работа, Греъм, и нямам нужда от вас — и Съюзът няма нужда. Второто, което искам да ви кажа, е — искам вашата оставка. Искам я на бюрото си до четиридесет и осем часа. Можете да се върнете вкъщи и да пишете книгите си като цивилен.
Клетус спокойно го погледна.
— Вече съм подал оставка като военен на служба към Съюза. Също така се отказвам от земното си гражданство. Подадох молба за получаване жителство на Дорсай и тя е одобрена.
Веждите на Бат се повдигнаха. За момент твърдото му интелигентно лице стана глупаво.
— Измъквате се от Съюза? — попита той. — Напълно?
— Просто емигрирам — усмихна се леко Клетус. — Не се притеснявайте, генерале. Аз съм заинтересован не по-малко от вас да не се разчуе фактът, че сте прекарал уикенда заключен в офиса ми. Ще приемем варианта, че там е проникнал шпионин от Нова Земя, разбрал е за капана и е успял да се измъкне.
Очите им се срещнаха. След секунда Бат поклати глава.
— Както и да е — каза той. — Повече няма да се видим с вас.
Обърна се и излезе. Клетус продължи да лежи, загледан в тавана, докато заспа.
Мондар се появи чак на другия ден следобед и се извини за закъснението си.
— Бележката, с която ми съобщаваш, че искаш да ме видиш, ми беше изпратена с обикновена поща — каза той, настанявайки се в един стол до леглото. — Очевидно твоят добър лекар е решил, че молбата ти да ме видиш не е спешна. — Не, това е извън неговата компетентност.