— Не, не, всичко е наред! — каза тя на баща си. — Изведнъж почувствах някакво замайване, нищо повече. Ще отида да полегна замалко… Не, татко, остани тук! Полковник Греъм, вие ще ме придружите до кабината, нали — и без това си тръгвате.
— Разбира се — отговори Клетус.
Той заобиколи бързо масата и й подаде ръка. Тя беше висока и се облегна почти с цялата тежест на здравото си младо тяло върху него. С леко раздразнение махна на баща си и на Де Кастрис да останат на местата си.
— Наистина! — възкликна момичето. Гласът й се изостри. — Аз съм добре. Просто искам да легна замалко. Моля ви, не правете такъв въпрос от това. Полковник…
— На вашите услуги — каза Клетус. Тръгнаха бавно заедно, тя все още се облягаше на ръката му. Прекосиха трапезарията и излязоха в коридора, където завиха наляво.
Мелиса продължи да се обляга на него, докато завиха и вече не се виждаха от трапезарията. Сетне спря внезапно, отдръпна се и се извърна с лице към него.
— Нищо ми няма. Трябваше да направя нещо, за да ви измъкна оттам. Вие изобщо не сте пиян!
— Не — отвърна Клетус шеговито. — И освен това не съм много добър артист.
— Дори и да бяхте, нямаше да успеете да ме заблудите! Мога да почувствам… — Тя повдигна наполовина ръката си с разперени пръсти като че ли искаше да докосне гърдите му, и рязко я отпусна, когато той погледна с любопитство към нея. — Хора като вас са прозрачни за мен. Но това няма значение. И да бяхте пиян, пак щеше да бъде достатъчно лошо. Да се опитвате да си играете игрички с човек като Де Кастрис!
— Не бих казал, че съм си играл игрички — възрази Клетус.
— О, спестете ми обясненията си! — възкликна тя. — Не мислете, че не ми е ясно на какви идиоти могат да се правят професионалните военни, когато се опитват да контактуват с хора извън техния ограничен свят! Но един Орден на честта означава все пак нещо за мен, въпреки че повечето от цивилните не знаят нищо за него! — Очите й отново бяха привлечени от неговите. Тя с усилие отклони поглед. — И точно затова ви помогнах да се измъкнете. Тази е единствената причина!… И няма повече да го правя!
— Разбирам — отвърна Клетус.
— Така че отивайте в кабината си и останете там! И отсега нататък стойте настрана от Де Кастрис. И от баща ми, и от мен също… Слушате ли ме?
— Разбира се — отговори Клетус. — Но поне ще ви изпратя до кабината ви.
— Не, благодаря. И сама мога да стигна дотам.
— А какво ще стане, ако някой ви види и до ушите на министъра стигне, че замайването ви е изчезнало много бързо, след като сте напуснали трапезарията?
Тя го изгледа, обърна се и тръгна надолу по коридора. Клетус я настигна с няколко дълги крачки и закрачи редом.
— Що се отнася до професионалните военни — изрече меко той, — не всички си приличат…
Тя спря и се извърна рязко към него, принуждавайки го и той да стори същото.
— Вие сигурно мислите — попита мрачно момичето, — че баща ми цял живот е бил наемник?
— Разбира се, че не — отговори Клетус. — Генерал-лейтенант от Кралската армия на Афганистан допреди десет години или някъде толкова, нали?
Тя го погледна втренчено.
— Откъде знаете? — тонът й беше обвинителен.
— Военната история — дори и съвременната — е част от моя предмет. Университетската революция в Кабул преди дванадесет години, завършила със смяна на властта, е също част от него. Афганистанската армия едва ли е имала повече от един генерал Ичан Кан. Предполагам, че той е напуснал Земята година-две след смяната на правителството.
— Нямаше защо да напуска! — избухна тя. — Те искаха той да остане в армията дори и след като Афганистан се отказа от независимостта си и стана част от Коалицията. Но имаше и други неща… — тя млъкна.
— Други неща? — попита Клетус.
— Вие не бихте могли да разберете! — Девойката се обърна и тръгна отново надолу по коридора. Но след няколко крачки думите като че ли сами започнаха да напират и тя не можеше да ги спре. — Майка ми умря… и… Salaam Badshani Daulat Afghanistan. След като започнаха да наказват със смърт всеки, който пееше стария афганистански химн, той си подаде оставката. И емигрира на Дорсай.
— Доколкото зная, това е един нов свят, пълен с войници — обади се Клетус. — Не би трябвало да е…
— Те му намериха работа като капитан — капитан на наемен батальон! — избухна тя. — И оттогава през следващите десет години успя да стигне до полковник — и там спря. Защото на Дорсай могат да му намерят служба само в малък полк и след като се платят всички разходи, от заплатата му не остава достатъчно, за да посетим Земята, а още по-малко да заживеем там отново, освен ако Екзотика или някой друг не го командирова официално и не поеме разноските.