Той погледна многозначително Мондар, който леко поклати глава. В погледа му се четеше възхищение.
— Клетус, Клетус, колко жалко, че не си екзот! — Той въздъхна и се облегна на стола. — Е добре, ще предам молбата за заем. А сега мисля, че е време да се заемем с новите упражнения. Облегни се назад и се опитай да постигнеш състоянието на плуване, за което ми казваше. Аз също. Както предполагам, знаеш, то се нарича състояние на регресия. Ако си готов, хайде заедно да се концентрираме върху тази изолирана точица живот, тази отделна клетка, която е сърцевината и началото на твоето съзнание. Трябва да се върнеш към онова начално, примитивно съзнание.
Три седмици по-късно, вече оздравяващ, с гипсирани колена и облегнат на патерици, Клетус и Арвид чакаха на една автобусна станция в Бакхала. Смятаха да вземат въздушния автобус за същата площадка за приземяване, на която преди два месеца Клетус за пръв път стъпи на Кълтис.
Когато минаваха покрай главната чакалня, един офицер от Съюза излезе и спря пред тях. Беше лейтенант първи ранг Бил Атайър — пиян. Не толкова, че да залита и да не може да говори, но достатъчно, за да ги спре грубо, с лош блясък в очите. Клетус спря. Арвид направи крачка напред, отваряйки уста, но Клетус успокои едрия младеж, поставяйки ръката си върху неговата.
— Отивате на Дорсай, така ли, полковник? — попита Атайър, без да обръща внимание на Арвид. — Сега, когато тук всичко е чисто и хубавичко, вие си тръгвате? Клетус се облегна върху патериците. Дори и така трябваше да се наведе още, за да може да погледне в кръвясалите очи на Атайър.
— Така си и мислех — лейтенантът се изсмя. — Е, сър, не исках да си тръгнете, без да съм ви благодарил. Можеха да ме изправят пред Комисията за разследване, ако не бяхте вие. Благодаря ви, сър. — Няма защо, лейтенант — отвърна Клетус. — Да, нали? Всичко е наред. Аз съм си на сигурно място в библиотеката, вместо да бъда порицан и да пропусна повишението. Никаква пречка да се върна обратно на фронта, където отново да направя гаф или пък — кой знае? — да се реванширам, че не съм бил толкова умен като вас на прохода Етер, сър.
— Лейтенант… — започна Арвид със заплашително ръмжене.
— Недей — намеси се Клетус, все още облегнат на патериците, — остави го да говори.
— Благодаря ви, полковник. Благодаря ви, сър… Бъдете проклет, полковник! — Гласът на Атайър внезапно му изневери. — Нима вашата скъпоценна репутация означава толкова много за вас, че трябваше да ме погребат жив? Поне можехте да ме оставите да си понеса заслуженото, без да демонстрирате любезност! Нима не знаете, че повече няма да имам никакъв шанс за фронта? Не знаете ли, че ме белязахте завинаги? Какво трябва да направя — да остана цял живот прикован в библиотеката, с нищо друго около мен освен книги?
— Опитай да ги четеш! — Клетус умишлено не снижи гласа си. Той се разнесе над тълпата, която вече се вслушваше в разговора, и презрението в него, за пръв път през живота му, беше грубо и безмилостно. — По този начин може и да научиш как трябва да командваш в сражение… Да вървим, Арв.
Той премести патериците си и заобиколи Атайър. Арвид го последва. Зад тях, през тълпата, която отново ги обгради, звучеше дрезгавият, обвинителен крясък на Атайър.
— Ще чета! И ще продължа да чета, докато стана толкова добър, колкото си ти, полковник!
ОСЕМНАДЕСЕТ
Шест месеца по-късно Клетус не само че беше окончателно оздравял, а и бе готов да се захване с работата, заради която емигрира на Дорсай.
Всеки ден правеше пробег от петнадесет мили. Навлизайки в последните две, стигна до стръмния склон на хълма, зад който беше брегът на езерото Атан. На отсрещната му страна, в покрайнините на град Форали на планетата Дорсай, беше домът на Ичан Кан. Крачката му стана по-къса, а дишането му — по-дълбоко, но освен тези промени друга разлика нямаше. Скоростта му остана непроменена.
Бяха изминали пет месеца от свалянето на гипса, коляното му беше съвсем оздравяло. На местните медици в Кълтис много им се искаше да го задържат и да го подложат на множество изследвания, за да научат нещо за това чудо, но Клетус имаше за вършене други неща. След една седмица, придвижвайки се несигурно върху краката си, които все още се учеха да ходят, той заедно с Мелиса и Ичан взе кораба за Дорсай. Оттогава беше тук като гост на Ичан, годежът им с Мелиса беше вече факт, а времето си прекарваше в непрестанна физическа самоподготовка.
Методите на тренировката бяха прости и с изключение на един момент, обикновени. Прекарваше деня в ходене, тичане, плуване и катерене. Необичайният елемент беше катеренето. Клетус накара да построят катерушка с размери за възрастни, към която се добавяше непрекъснато по нещо. Тя представляваше плетеница от стоманени тръби, свързани помежду си на различни височини и ъгли. Сега беше висока почти десет метра, шест широка и повече от петнадесет дълга.