Очевидно приближаваше точката на изтощение. Клетус обиколи пистата още два пъти. В края на десетата миля едва тичаше. Явно беше изразходвал силите си, но подобна проява от когото и да било, особено от човек, живял години с протеза, беше достатъчна да предизвика одобрението и удивлението на наблюдателите.
Някои от тях дори се надигнаха от местата си, готови да слязат на пистата, за да поздравят Клетус, довършващ десетата миля, която очевидно щеше да бъде последната за състезанието.
— Само една минута, моля ви, господа — прикани ги Ичан. — Останете още малко по местата си…
Той се обърна и кимна към Клетус, който тъкмо преминаваше означението за десетата миля.
След това за безкрайно удивление на всички се случи нещо забележително. Клетус продължи по пистата и крачката му се ускори, а дишането му стана по-леко. Той не увеличи веднага скоростта си, но пулсът му започна бавно да спада.
В началото това ставаше скокообразно — спадаше с няколко удара, задържаше се там, после намаляваше с още няколко. Но след това започна да спада с постоянна скорост. В момента, когато Клетус се намираше отново пред зрителите, пулсът му беше 150.
А скоростта му започна да расте. Не много — достигна малко под шест мили в час, но се задържа там, докато продължаваше да обикаля пистата.
Той пробяга още шест обиколи и в края на третата миля скоростта и пулсът му бяха непроменени.
След като измина тези допълнителни три мили, тръгна към тях без очевидни признаци на умора. Дишаше нормално и почти не се бе изпотил, с пулс около седемдесет.
— Е, това е, господа — обърна се Клетус към всички. — Ще ми трябват няколко минути да се оправя, а вие можете да отидете в дома на Ичан, където ще поговорим по-спокойно и удобно. Ще се присъединя към вас след около двадесет минути. А сега без повече обяснения ви оставям да помислите над това, което току-що видяхте.
Тръгна към съблекалнята в близкия край на стадиона. Зрителите излязоха навън и се качиха в един въздушен автобус, нает от Ичан, който ги отведе в дома му. Стъклената стена на просторната трапезария беше отворена и заедно с вътрешния двор предоставяше достатъчно пространство да се съберат всички. Сервирани бяха напитки и храна, а малко по-късно към тях се присъедини и Клетус.
— Както знаете — започна той, застанал с лице към насядалите в полукръг мъже, — вие сте поканени тук с надеждата, че ще пожелаете заедно с мен да образуваме една изцяло нова военна единица, която възнамерявам да командвам. Тя ще дава на офицерите издръжка само докато трае тренировъчният период, обаче след това ще им осигури поне двойно по-голямо възнаграждение от това, което са получавали като наемници досега. Няма защо да обяснявам, че искам да обера каймака и че очаквам той да отдаде не само времето, но и целия си ентусиазъм в този нов тип организация, която имам наум.
Той направи пауза.
— Тази беше една от причините за показаното от мен. То, най-грубо казано, е демонстрация, при която използвах половината от физическата си енергия. Накратко, аз ви дадох пример как едни човек може да направи от себе си човек и половина.
Клетус отново направи пауза, но преди да продължи, обиколи с поглед всяко лице от публиката.
— Очаквам — каза той бавно, наблягайки на всяка дума — в края на тренировъчния период всеки мъж в единицата, която сформирам, да постигне поне такова ниво. Това е първото изискване, господа, към всеки, който е готов да се присъедини към мен в тази авантюра.
Той неочаквано се усмихна.
— А сега се отпуснете и се забавлявайте. Обиколете наоколо, разгледайте моето домашно съоръжение за тренировки и задавайте колкото въпроси искате на Ичан, Мелиса Кан и на мен. След няколко дни ще направим още едно събиране тук с тези, които решат да се присъединят към нас. Това е всичко.
Клетус се запъти към бюфета с храна и напитки. Събраните се разпръснаха на малки групи, глъчката се усили. В късния следобед повечето от посетителите си тръгнаха, като двадесет и шест предложиха услугите си на Клетус. Голяма част от останалите обещаха да си помислят и да се свържат с него през следващите два дни. Остана само една малка група — те бяха споделили идеята му още преди демонстрацията. След вечеря тези мъже се събраха отново в трапезарията, чиято стъклена стена вече бе затворена.
Сред тях бяха Арвид, възстановил се от раната си, майор Свахили и майор Дейвид Ап Морган със семействата си, които бяха съседи на Ичан във Форали. Останалите му офицери бяха все още в Бакхала и командваха силите на дорсайците, които сега защитаваха колонията, след като Съюзът беше оттеглил войските си под командването на Бат Трейнър. Опасенията на генерала не бяха споделени от Главната квартира на Съюза. Тя беше преизпълнена от щастие да освободи почти половин дивизия, с която да подкрепи военните си действия на още пет-шест свята. Присъстваха и двама стари приятели на Ичан — полковник Ледерле Дарк и бригаден генерал Тоска Арас. Дарк беше слаб плешив мъж, състоящ се само от кости и мускули, но под външния вид на денди. Тоска Арас беше дребен, стегнат, гладко избръснат мъж с бледосини очи и с поглед, твърд като дулото на карабина.