Клетус кимна.
— Разбирам. Но правите грешка, като се опитвате да оправите нещата, използвайки Де Кастрис. Той не е човекът, който би се повлиял, както вие се надявате.
— Да оправя нещата… — Тя обърна глава и се втренчи в него, срещайки погледа му, а лицето й изведнъж пребледня.
— Очевидно — настоя Клетус. — Чудех се какво търсите вие на масата. Не сте била пълнолетна по времето, когато баща ви е емигрирал на Дорсай, така че би трябвало да имате двойно гражданство — на Коалицията и на Дорсай. Вие имате право да се върнете и да живеете на Земята, когато поискате, използвайки гражданството си от Коалицията. Но баща ви не може да бъде репатриран, освен по някакви специални политически причини, което е почти невъзможно. Или вие, или той сигурно смятате, че ще можете да накарате Де Кастрис да ви помогне.
— Баща ми няма нищо общо с това! — Гласът й беше свиреп. — За какъв го мислите?
Той я погледна.
— Вие естествено сте права. Идеята сигурно е била ваша. Баща ви не е такъв човек. Аз самият съм израснал на Земята в семейство на военни и той ми напомня някои от генералите, с които съм роднина. Всъщност ако не исках да ставам художник…
— Художник? — Тя примига при неочакваната промяна на разговора.
— Да — потвърди Клетус, усмихвайки се криво. — Точно бях започнал да си изкарвам прехраната с това, когато дойде повиквателната. Накрая реших да постъпя в Съюзническата военна академия и да изпълня желанието на моето семейство. Сетне ме раниха и ненадейно установих, че ми харесва теорията на военното изкуство. Така че рисуването остана на заден план.
— Защо сте напуснали преподаването в академията тогава? — попита тя.
— Някой все пак трябва да направи този свят безопасен за учени като мен — пошегува се той.
— Като превърнете Дау де Кастрис в свой личен враг? — попита тя изумено. — Не си ли взехте бележка, когато той разбра какво представлява вашата игра с чашите и бучките захар?
— Но той не я разбра! — възрази Клетус. — О, признавам, много добре се справи с прикриването на факта, че не успя да я разбере.
— Той го е прикрил?
— Без съмнение — отговори Клетус. — Той повдигна първата чаша, воден от своята прекалена самоувереност и чувствайки се сигурен, че може да се справи с всичко, което би могло да изникне от моята игра. Когато се появи първата бучка захар, си помисли, че аз съм оплескал нещата, а не той. С втората бучка започна да мисли обратното, но все още беше прекалено уверен в себе си, за да опита пак. Едва след третата му стана ясно, че играта беше изцяло под мой контрол. Следователно трябваше да намери извинение, за да я спре и да не му се налага да избира четвърти път.
Тя поклати отрицателно глава.
— Изобщо не беше така — не му повярва тя. — Вие извъртате нещата и ги представяте както на вас ви се иска.
— Не — възрази Клетус, — Де Кастрис ги извъртя с неговото действително доста умно обяснение, защо не би трябвало да вдигне за четвърти път чаша. Той знаеше, че ще намери бучка захар под всяка чаша.
— Но как би могъл?
— Защото бях поставил бучки захар под всяка чаша, разбира се — усмихна се Клетус. — Когато взех една бучка от купата, скрих в ръката си още две. Най-вероятно Де Кастрис се досети за това преди четвъртия си избор. Фактът, че целта на играта стана по-скоро да не намериш бучка захар, вместо да намериш, го заблуди в първия момент. Но ако си беше признал, щеше да прилича на глупак, защото вече беше играл три пъти. А хора като Де Кастрис не могат да си позволят да изглеждат глупаци.
— Но защо го направихте? — почти извика Мелиса. — Защо искате да си създадете по този начин един враг?
— Трябваше да го накарам да се почувства ангажиран към мен — отвърна Клетус, — единствено така мога да имам полза от него. Освен ако не ми нанесе удар, който да не мога да отблъсна. А само с успешно париране на всеки негов опит ще успея да привлека цялото му внимание. Сега разбирате — продължи той малко по-внимателно — защо трябва да се безпокоите за вашите взаимоотношения с Де Кастрис, а не за моите. Аз мога да се справя с него. От друга страна, вие…
— Вие… — Заслепена от гняв, тя се обърна и рязко отвори вратата. — Вие сте уникален — вървете, набутайте се в ръцете на Дау! Той ще ви разкъса на парченца. Надявам се да го стори. Но стойте настрана от мен. И от баща ми! Чухте ли?
Той я погледна и по лицето му премина лека сянка, нещо подобно на болка.
— Естествено — Клетус отстъпи назад. — Ако това е вашето желание…
Тя влезе и затръшна вратата. Той остана за секунда, загледан в празната повърхност. Докато беше с нея, бариерата на изолация, която беше изградил около себе си преди много години, когато установи, че другите не го разбират, сякаш се стопи. Но сега отново беше на мястото си.