— И той се хвана? — Мондар се вторачи в Клетус.
— Не само се хвана, но се извини и коригира предложението си с друго, по-реалистично. Казах му, че продължавам да се чувствам неудобно от цялата тази история. Той обаче продължи да наддава, докато накрая изяви желание да осигури цялата необходима техника плюс специалистите за сондажа и за пускане в действие на станцията. Най-сетне се съгласих — неохотно! — да ви предам това съобщение, преди да отида на Земята.
— Клетус! — Очите на Мондар блестяха. — Ти си успял!
— Не съвсем. Все още оставаше онзи въпрос — че нютонианците искат като гаранция собственост на Бакхала в допълнение към ипотеката върху самата станция. Трябваше да си тръгна рано сутринта на следващия ден, затова, преди да отпътувам, му изпратих бележка, че след като съм обмислил отново всичко през нощта и след като няма никакви съмнения, че Съюзът с най-голяма радост ще осигури финансирането само с ипотека върху самата станция, аз съм решил да отхвърля неговото предложение и направо да замина за Земята.
Мондар си пое бавно въздух.
— С такова предложение в ръцете си — ако не беше екзот, в думите му щеше да прозвучи горчивината — и така да блъфираш! — Нямаше никакво блъфиране. Човекът вече беше решил да участва в проекта на всяка цена. Вярвам, че бих могъл да получа и повече от него, ако не бях посочил предварително границите, в които щеше да участва Съюзът. Така че сега остава само да изпратите там някой да подпише документите. — Можеш да не се съмняваш, че ще го направим, без да губим време — отговори Мондар и поклати глава. — Ще сме ти задължени за това, Клетус. Предполагам, че знаеш. — Тази мисъл е малко необичайна — отбеляза трезво Клетус. — Но аз се надявам, че между екзотите и дорсайците съществуват по-солидни причини за взаимно подпомагане, отколкото просто някакви услуги.
Осем дни по-късно той се върна на Дорсай и намери трите хиляди войници, за които беше изпратил съобщение от Нютон, мобилизирани и готови за отпътуване. От тях само около петстотин бяха преминали новата подготовка. Останалите бяха добри наемни части от планетата, но без специалната подготовка на Клетус. Това обаче беше без значение. Според плановете му те само щяха да ги придружават.
Преди да тръгне с тях за Нютон, трябваше да се състои сватбата му с Мелиса. Преговорите го бяха забавили. Ето защо успя да пристигне четиридесет и пет минути преди определения час. Преди това им съобщи, че ще бъде навреме за церемонията, ако ще и да пътува на стоп с междузвездни кораби. Но още първите новини, с които го посрещнаха, му дадоха да разбере, че цялото това бързане е било напразно.
— Тя каза, че е променила решението си, това е всичко — изрече Ичан с нисък глас. Над приведените му рамене Клетус забеляза капитана на неговия полк нови дорсайци заедно с другите гости, които хапваха и пийваха в сенчестата трапезария, без да имат представа за неочакваните, драстични промени. Това бяха приятели на Ичан и новите приятели и офицери на Клетус. Сред наемниците лоялността се печелеше трудно, но веднъж спечелена, беше непоколебима. Приятелите на Клетус бяха с един или двама повече от приятелите на Ичан. Самият Клетус беше определил списъка на гостите по този начин.
— Тя каза, че нещо не е наред — безпомощно продължи Ичан — и че трябва да те види. Не мога да я разбера. Мисля, че я разбирах, преди Де Кастрис… — той млъкна. Раменете му се приведоха под униформената куртка. — Но вече не.
— Къде е? — попита Клетус.
— В дъното на градината, зад храстите до лятната къща.
Клетус се обърна и излезе през френския прозорец на трапезарията. След като се скри от погледа на Ичан, заобиколи и отиде на паркинга при колата, с която беше прелетял от Форали.
Извади багажа си и го отвори. Вътре бяха пистолетът и коланът му. Закопча колана на кръста си, отказа се от лъскавия кожен кобур. После се върна в градината. Намери я там, където беше казал Ичан. Стоеше с гръб към него, облегната на перилата, вперила поглед в далечните планини. При изскърцването на ботушите му по дървения под на лятната къща се обърна. — Клетус! — Изражението и цветът на лицето й бяха съвсем нормални, само около устните й имаше някаква твърдост. — Татко ти е казал, нали?
— Да. Би трябвало да си вътре и да се приготвяш. Тъй като няма да има промяна в това, което бяхме решили.