Той се извърна и отиде до масата, където беше оставил питието си. Надигна го и го пресуши.
Мелиса отиде при него, за секунда постави ръка върху раменете му и допря глава до неговата. След това се върна при Клетус и го хвана със студената си ръка. Погледна го с очи, които изглеждаха невероятно дълбоки, но без гняв и съжаление.
— Да вървим, Клетус — каза тихо тя. — По-добре да започваме.
Едва след няколко часа успяха да останат сами. Гостите ги бяха изпратили до вратата на спалнята в новата къща на Греъм и чак когато вратата се затвори, ехото на смеха и бодрите им гласове остана зад тях.
Мелиса се отпусна изтощена на края на голямото легло. Погледна Клетус, който все още стоеше прав.
— А сега ще ми кажеш ли какво става? — попита тя.
Той отвърна на погледа й. Моментът, от който се страхуваше, когато й направи предложение, беше настъпил. Събра кураж.
— Това ще бъде женитба само по документи. След две години ще можеш да я анулираш.
— Тогава защо изобщо се ожени за мен? — попита тя все още без обвинение или гняв. — Де Кастрис ще се върне в новите светове през следващите месеци. Преди това ще те покани на Земята. Омъжвайки се за мен, ти губиш земното си гражданство. Сега си дорсайка. Не можеш да отидеш — освен ако не анулираш женитбата и не подадеш молба за гражданство. А няма да можеш да направиш това, без да обясниш на Ичан, че те принудих да се омъжиш за мен. С всички последици — същите, които те накараха да се омъжиш днес за мен. — Никога не бих ви оставила да се убиете един друг. — Гласът й прозвуча странно.
— Зная. Така че ще се наложи да изчакаш две години. След това ще бъдеш свободна.
— Но защо? Защо го направи?
— Ичан щеше да те последва на Земята. На това разчита Дау. А аз не мога да го позволя. Имам нужда от Ичан за това, което трябва да направя.
До този момент я беше гледал, но сега очите му се отместиха. Погледна през високия прозорец в другия край на спалнята към планинските върхове, леко замъглени от следобедния дъжд, който след няколко месеца щеше да се превърне в сняг.
Дълго време тя не проговори.
— Тогава — каза накрая Мелиса — ти никога не си ме обичал?
Той отвори уста да отговори, но в последния миг, независимо от решителността му, устните му произнесоха други думи:
— Нима някога съм го казвал? — Обърна се и излезе от стаята, преди тя да успее да каже нещо.
От другата страна на затворената врата не се чу никакъв звук.
ДВАДЕСЕТ
На следващата сутрин Клетус се зае да организира контингента подготвени и все още неподготвени дорсайци, с които щеше да замине за Нютон. Няколко дни по-късно в кабинета му във Форали влезе Арвид и му съобщи, че е пристигнал нов емигрант на Дорсай, офицер-новобранец, който иска да говори с него.
— Мисля, че си го спомняте, сър — Арвид го погледна мрачно. — Лейтенант Уйлям Атайър, бивш офицер от Експедиционния корпус на Съюза в Бакхала.
— Атайър? — повтори Клетус. Избута настрани документите върху бюрото. — Нека влезе.
Арвид излезе от кабинета. Няколко секунди по-късно Бил Атайър, когото Клетус беше видял за последен път пиян в чакалнята на градската автобусна станция в Бакхала, застана колебливо на вратата. Облечен беше в кафявата униформа на дорсайски новобранец, като на мястото на лейтенантските му пагони имаше отличителен знак на офицер в изпитателен срок.
— Влез и затвори вратата след себе си.
Атайър го послуша и пристъпи по-навътре в стаята. — Много мило, че ме приехте, сър — каза той бавно. — Сигурно никога не сте предполагали, че ще се появя така…
— Не си прав — отвърна Клетус. — Очаквах те. Седни.
Той посочи стола пред бюрото си. Атайър седна предпазливо.
— Не знам как да се извиня… — започна той.
— Тогава недей — прекъсна го Клетус. — Струва ми се, че животът ти се е променил. — Променил! — Лицето на Атайър светна. — Сър, нали си спомняте автобусната станция в Бакхала?… Тръгнах си оттам с твърдото решение да прегледам всичко, което сте написали — всичко, докато намеря нещо погрешно, нещо фалшиво, което да използвам срещу вас. Вие ми казахте да не се извинявам, но…
— Защото наистина смятам така. Но ти продължавай.
— Ами аз… започнах изведнъж да разбирам, това е — каза Атайър. — Изведнъж всичко ми стана ясно и направо не можех да повярвам! Зарязах вашите книги и започнах да се ровя във всичко, което успях да намеря в онази екзотианска библиотека, отнасящо се до военното изкуство. Навсякъде си беше същото, както го бях чел преди. Различно беше само написаното от вас… Сър, не можете да си представите разликата!