— Ориентирана ли е? — попита той Свахили. Майорът кимна.
— С базова точка лагерът. Останалите мъже, избрани за експедицията са вече на път в групи по двама и трима, както наредихте. Капитанът и аз също сме готови за тръгване.
— Добре. Ние също ще потеглим, Бил и аз. Ще се видим на мястото на срещата, пет мили под Уотършед, след приблизително деветдесет и един часа.
— Ще бъдем там, сър. — С последен, леко насмешлив поглед към Атайър Свахили си тръгна.
Клетус обърна върху дланта си панорамната карта с компаса нагоре под прозрачно капаче. Натисна бутона отстрани на кутийката и стрелката се завъртя по посока на часовниковата стрелка на около четиридесет градуса, сочейки на север. Клетус се подравни с дънера на най-отдалеченото в същата посока дърво, което можеше да се види в полумрака. След това постави отвора за наблюдаване до окото си и погледна през него. Вътре видя релефното изображение на терена между неговата сегашна позиция и Уотършед. Червена линия маркираше маршрута, който беше програмиран в картата. Посегна към друг бутон и увеличи изображението, за да разгледа по-подробно пътя през първите десетина мили. Беше само гора без мочурища, които да се заобикалят.
— Хайде — повика той през рамо Атайър. Пъхна панорамната карта в джоба си и затича в тръс.
Атайър го последва. Първите два часа тичаха един до друг, без да разговарят, обкръжени от сумрака и тишината на нютонианската гора. Нямаше летящи създания — нито птици, нито насекоми, само в езерата, блатата и мочурищата живееха подобни на риби същества. Земята под дърветата беше гола, покрита с дебел пласт опадали иглички, които растяха само по най-горните клони. Тук-там съвсем неочаквано изникваха плътни туфи от големи, с телесен цвят листа, дълги повече от метър, които сочеха наличието на поток или друга подпочвена влага.
След първите два часа влязоха в редуващ се ритъм от пет минути тичане в тръс и пет минути бързо ходене. На всеки час спираха да починат пет минути. Излягаха се върху мекия дебел килим от иглички, без изобщо да свалят от гърба си леките раници с нещата от първа необходимост.
След първия половин час се загряха, пулсът им се забави, а дишането им се успокои. Изглеждаше, че могат да продължат така безкрайно. Клетус тичаше и ходеше, без да ангажира с това съзнанието си, концентрирано върху други проблеми. Дори периодичното сверяване с компаса върху панорамната карта беше почти автоматично за него.
Той излезе от това състояние, когато полумракът в гората започна да се сгъстява. Нютонианското слънце, скрито зад листата на дърветата и зад почти постоянния слой облаци, на които се дължеше и обичайният металносив цвят на небето, беше започнало да залязва.
— Време е да спрем да се нахраним. — Клетус се насочи към едно равно място до основата на дебел дънер и седна с кръстосани крака, облегна се и свали от гърба си раницата. Атайър направи същото. — Как се чувстваш?
— Чудесно, сър.
Той наистина изглеждаше така и Клетус остана доволен. Лицето му беше леко изпотено, а дишането му — дълбоко и спокойно.
Извадиха по един пакет с термохрана и пробиха изолационната опаковка, за да се затопли храната вътре. Докато това стане, обгърна ги тъмнина. Беше черна като в подземие.
— Половин час до изгрева на луната — обяви в тъмнината Клетус натам, където би трябвало да е Атайър. — Опитай се да поспиш, ако можеш.
Клетус се изпъна върху игличките и отпусна тялото и крайниците си. Само след няколко секунди усети познатото носене. Стори му се, че са минали само тридесет секунди, когато отвори очи и видя бледа светлина, процеждаща се между листата на дърветата.
Не беше светло, както през деня, но достатъчно, за да могат да се придвижват. Най-вероятно светлината щеше да стане два пъти по-силна, след като изгрееха още четири от петте луни на Нютон.
— Да тръгваме — каза Клетус. Няколко минути по-късно двамата с Атайър отново тичаха в тръс по пътя.
Панорамната карта, с която Клетус се консултираше, сега показваше една черна линия, успоредна на червената и дълга около тридесет и една миля — изминатият от тях път от началната точка. Следващите девет часа вървяха без прекъсване, спирайки само около полунощ за почивка и кратко хранене. Успяха да изминат още двадесет и шест мили, преди да залязат луните и светлината отново да стане недостатъчна за нормално придвижване. Похапнаха лека храна и се отпуснаха в дълбок сън за пет часа.
Когато часовникът на Клетус ги събуди, хронометърът показваше, че денят е започнал преди два часа. Нахраниха се и потеглиха възможно най-бързо.